Това стресна Ангър.
— Когато това се случи, бях в колежа и аз го научих от вестниците.
— Това не дава отговор на въпроса ми.
— А какъв точно беше въпросът ви? — попита Ангър.
— Мотив на нападението.
— Нямам представа.
— Да сте чували някои местни варианти?
— С клюки не се занимавам.
— Сигурен съм, че не се занимавате, господин Ангър, но ако се занимавахте, има ли нещо, което бихте чули?
— Господин Стърджис — каза Ангър, — трябва да имате предвид, че Джина не се е появявала много дълго време. Тя не може да бъде обект на местните клюки.
— А по време на нападението? Или малко след това, когато се е преместила в Сан Лабрадор? Да е имало клюки тогава?
— Доколкото си спомням — отвърна Ангър, — всеобщото мнение беше, че той е бил луд. Оня маниак, дето го е направил. На луд човек трябва ли му мотив?
— Сигурно не. — Майло прегледа бележките си. — А онези силно консервативни инвестиции? И те ли са по идея на Дикинсън?
— Абсолютно. Правилата на инвестиране са ясно посочени в завещанието му. Артър беше много предпазлив човек и колекционирането на произведения на изкуството беше единствената му екстравагантност. Иначе, ако можеше, щеше да си купува дрехите от конфекцията.
Майло продължи:
— Мислите, че е бил твърде консервативен ли?
— Ние не мислим, а изпълняваме — отвърна Ангър. — Но това, което бе събрал от „Подпората“, би могъл да го инвестира в недвижими имоти и да го умножи в едно наистина голямо имущество — двеста-триста милиона долара. Но той наблегна на сигурност, никакви рискове и ние правехме това, което ни се казва. Продължаваме да го правим.
— Вие сте били негов банкер от самото начало?
— Била е Първа фидуциарна. Баща ми е основал банката. Той е работел с Артър.
Лицето на Ангър се бе набръчкало. Споделяше тайните с неохота.
Никакви портрети на основателя в кабинета. Нито пък вън в главната зала.
Никакви портрети на Артър Дикинсън в къщата, която бе построил. Запитах се защо.
Майло попита:
— Вие ли плащате сметките й?
— Всички, с изключение на дребни къщни разходи.
— Колко сметки плащате на месец?
— Един момент — каза Ангър, завъртайки стола си към компютъра.
Той включи машината, изчака я да се приготви за работа, наведе се над клавиатурата и чукна един-два клавиша. Вдигна глава, погледна екрана, натрака още няколко команди и докато екранът се изпълваше с цифри, се облегна назад.
— Ето. Сметките от миналия месец възлизат на тридесет и две хиляди двеста петдесет и осем долара и тридесет и девет цента. От по-предния месец — малко над тридесет. Горе-долу стереотип.
Майло се изправи, мина зад бюрото и впери поглед в екрана. Ангър се опита да го прикрие с длан като ученик, предпазващ домашното си от преписване, но Майло вече надничаше през рамото му, преписваше всичко и той се отказа.
— Както сам можахте да видите — каза Ангър, — семейството живее сравнително просто. По-голямата част от бюджета отива за заплати на персонала, основна поддръжка на къщата, премии от застраховки.
— Никакви ипотеки?
— Никакви. Артър купи вилата на плажа срещу пари в брой и живя там, докато построи тази къща.
— А данъците?
— Те се плащат от отделна сметка. Ако настоявате, ще изкарам файла, но от него няма да научите нищо.
— Я да видим — отвърна Майло.
Ангър потърка челюстта си и натрака някаква команда. Компютърът закурка като празен стомах. Той отново потърка челюст и аз забелязах, че кожата по челюстната му кост е леко настръхнала. Банкерът се бе бръснал, преди да дойде.
— Ето — каза той, когато екранът светна в кехлибареножълто. — Миналогодишните федерални и щатски данъци възлизат на малко под един милион долара.
— Това означава, че остават от два и половина до четири милиона.
— Приблизително.
— Къде отиват те?
— Реинвестираме ги.
— В стока и облигации?
Ангър кимна.
— А госпожа Рамп не заделя ли малко пари в брой за себе си?
— Личната й листа е десет хиляди долара на месец.
— Личната й листа?
— Артър нареди нещата така.
— А позволено ли й е да вземе повече?
— Парите са нейни, господин Стърджис. Може да вземе колкото си иска.