— Дали парите за Касът не са дошли оттам? И за двете литографии?
— Възможно е — отвърна той. — Но пак остават много. Ако ги е депозирала в друга банка, ще ни се обелят задниците, докато разберем нещо.
— Как би се оправяла с друга банка, щом не е можела да излиза от къщи?
— С такива пари всяка банка би ти дошла на крака.
— Нито Рамп, нито Мелиса казаха нещо за посещения на каквито и да било банкери.
— Вярно — отвърна той. — Значи тя просто ги е скрила някъде. За черни дни. А може би черният ден е настъпил и в момента тя ги стиска в потната си ръчица.
Помислих малко.
Той се обърна към мен и попита:
— Какво?
— Богата дама, превозваща милиони в ролс. Все едно вика: „Ела, вълчо, изяж ме“.
Той кимна.
— На всички езици по света.
Върнахме се на Съсекс Нол да вземем колата ми. Вратите бяха затворени, но двата прожектора над тях светеха. С една дума — заповядай.
Казах:
— Остави я колата. Утре ще мина да я взема.
Без да каже нито дума, Майло обърна поршето и отново подкара към Каткарт, набирайки скорост и владеейки мощната кола с лекота, каквато не бях виждал у него. Поехме по Калифорния и се прехвърлихме на Аройо Секо сякаш за няколко секунди. После пред нас се просна магистралата — пуста и облизана от ветровете.
Но въпреки това Майло продължаваше да търси, въртейки глава наляво и надясно, вдигайки поглед към огледалото за задно виждане. Изчака, докато поемем по отклонението за центъра, после увеличи радиостанцията и докато новият ден започваше, двамата се заслушахме в тъмните помисли на хората, готови да се избиват един друг.
19.
Когато се добрах до къщи, се чувствах все още бодър. Слязох долу до вирчето и видях гроздчетата хайвер, храбро впили се във водораслите в края на водата. Зарадван, качих се в стаята си и започнах да пиша. Само след петнадесет минути ми се приспа така, че едва успях да си сваля дрехите и да се довлека до леглото.
Събудих се в шест и четиридесет в петък сутринта и един час по-късно се обадих на Мелиса.
— О — възкликна тя разочаровано, като разбра, че съм аз. — Вече говорих с господин Стърджис. Нищо ново.
— Съжалявам.
— Постъпих точно както ми каза той, доктор Делауер. Обадих се на всички аеролинии на всяко летище, дори в Сан Франциско и Сан Хосе, които той не бе споменал. След това звънях във всички хотели и мотели, които успях да намеря в „Жълти страници“, обаче в никой от тях не е записана. Мисля, че той започна да си дава сметка, че всичко е много сериозно.
— Защо мислиш така?
— Защото се съгласи да разговаря с Маклоски.
— Разбирам.
— Наистина ли е добър, доктор Делауер? Като детектив, имам предвид?
— Най-добрият, когото познавам.
— И аз мисля, че е добър. Сега всъщност ми харесва повече, отколкото когато го видях за пръв път. Обаче трябва наистина да съм сигурна. Защото като че ли никой не го е грижа. Полицията нищо не прави. Прикъринг звучи така, сякаш само си губи времето да ми се обажда по телефона. А Дон дори се върна на работа, можете ли да си представите?!
— А ти какво правиш?
— Седя тук и чакам. И се моля. Не съм се молила от малка. Отпреди да ми помогнете. — Пауза. — Продължавам да я чакам всеки момент да се върне, но ми става лошо, като си помисля какво може да… Трябва да седя тук. Не ми се иска да се върне и да намери къщата празна.
— Има резон в това.
— А междувременно мисля, че няма да е зле да проверя някои хотели на север. Може би в Невада, защото с кола това не е кой знае колко далеч, нали? Да ми подскажете още някое логично място?
— Ами… можеш да опиташ в кой да е от съседните щати — отвърнах.
— Добра идея.
— Имаш ли нужда от нещо, Мелиса? Мога ли да направя нещо за теб?
— Не — отговори бързо тя. — Не, благодаря.
— Защото и без това ще идвам към вас. Да си взема колата.
— О! Да. Разбира се.
— Ако ти се иска да говориш, само ми се обади.
— Дадено.
— Умната, Мелиса.