— Да, доктор Делауер. Нека не заемаме тази линия. Просто така. За всеки случай.
Телефонът излая:
— Стърджис.
— Е — казах, — много по-добре е от „Да?“.
— Ама ти забрави, че вече съм работник. Какво има?
— Току-що говорих с Мелиса. Каза ми, че двамата сте разговаряли.
— Тя говореше. Аз я слушах. Ако това е разговор, значи да, разговаряхме.
— Май е била доста заета.
— Работила е цяла нощ. Хлапето е заредено с енергия.
— Адреналинът я бута.
— Да й кажа ли да намали малко оборотите?
— Не, засега така е добре. Потиска тревогата си, като се старае да е полезна. Повече се страхувам какво ще стане, ако майка й не се намери скоро и защитата й започне да се пропуква.
— Аха. Е, ти нали си точно затова. Поискаш ли малко да я поосвободиш, само ми се обади.
— Да, и тя веднага ще ме послуша.
— Вярно е — каза той.
— Значи — въздъхнах аз — нищо ново, а?
— Нищичко. Бюлетинът е разширен за целия щат, както и за Невада, и за Аризона, а наблюдението върху кредитните карти е в сила. Засега никакви големи покупки. Дреболиите се събират от търговците, които изпращат касовите бележки, така че за тях ще трябва да почакаме. Казах на Мелиса да продължава с местните аеролинии. Всъщност тя е много добър помощник.
— Каза ми, че си готов да се видиш с Маклоски.
— Казах й, че днес може да намина да го видя. Няма да навреди. Нищо друго няма.
— Кога смяташ да му идеш на гости?
— Скоро. Трябва първо обаче да се обадя на Даус, адвоката. Очаквам да се свърже с мен някъде около девет. Искам да потвърди някои от нещата, които научих от Ангър. Ако Даус се навие да отговори на въпросите ми по телефона, отивам при Маклоски веднага след това. Ако не — това означава да загубя два-три часа мотаене из центъра. Но пък Маклоски не живее далеч от адвокатите, тъй че и в двата случая ще съм при него малко преди обяд. А дали ще го намеря, или не, е съвсем отделна история.
— Мини да ме вземеш.
— Разполагаш с много време ли?
— Много.
— Чудесно — каза той. — На обяд ти черпиш.
Майло дойде в девет и четиридесет и пет, свиркайки с клаксона на фиата си. Докато изляза навън, вече бе паркирал в алеята.
— Обяд и транспорт — каза той, сочейки севилята, която вече бях взел от къщата на Мелиса.
Бе облякъл сив костюм, бяла риза и синя връзка.
— Къде?
— Карай към центъра. Ще ти казвам накъде.
Спуснах се по Глен, излязох на Сънсет, после се качих на 405 юг и накрая поех на изток по магистралата Санта Моника. Майло бутна седалката си назад докрай и опъна крака.
— Как мина при адвоката? — попитах го.
— Отново същите двусмислени дрънканици като при Първа фидуциарна банка, трябваше даже малко да го попритисна, за да го накарам да каже нещо смислено. Преодолял обаче веднъж вродената си леност, той с радост се разприказва по телефона. В общи линии потвърди всичко, което каза Ангър: Рамп получава петдесет хиляди, Мелиса — останалото. Мамчето наследява всичко, ако с Мелиса стане нещо. Ако и двете си отидат, преди Мелиса да има деца, всичко отива за благотворителност.
— И каква по-точно?
— Научноизследователска дейност в сферата на медицината. Помолих го да ми изпрати копия от всички документи, но той каза, че за това ще му е необходимо писмено разрешение от Мелиса. Което не е кой знае какъв проблем. Питах го и дали има представа как Джина е похарчила парите от личната си листа. Както и Ангър, и той каза, че за сто и двадесет бона не си струвало да се говори.
Движението бе слабо, докато не стигнахме на около километър от детелината, където започна да се забавя.
— Слез на Девета и карай по нея към Лос Анджелис — каза Майло.
На запад се издигаха изкуствените планини от бетон и стъкло, а на изток се намираше промишленият пояс, разделящ центъра от Бойл Хайтс.
В центъра течеше обичайният многообразен живот — бързо говорещи и бързо крачещи изтупани баровци, правещи се на големи магнати, и секретарки със строго стиснати устни, разминаващи се човешки черупки с празни погледи, бутащи пред себе си целия си живот в задигнати от някой магазин колички.
На Шеста улица черупките вече владееха целия район — събираха се на орди по уличните ъгли, валяха се по входовете на заковани с дъски офиси и магазини, спяха в сянката на преливащи от боклук контейнери. На Пета улица ме хвана червено. Таксито от съседната лента обаче не обърна внимание на светофара и едва не сгази дългокос рус мъж с тениска без ръкави и изпокъсани дънки. Мъжът започна да псува с цяло гърло и с татуираните си ръце, покрити със струпеи, удари багажника на колата, докато минаваше край него. От другата страна на улицата две ченгета, пишещи акт на някаква млада мексиканка, спряха и се загледаха в бъркотията, после продължиха работата си.