— Не.
— Хайде, Джоел. Какво ти струва да кажеш след толкова много години?
Енергични поклащания на главата.
— Не… не е.
— Не е какво?
— Не. Аз… съгреших.
— Изповядай греха си, Джоел.
— Не… моля ви.
Сълзи. Треперене.
— Изповедта не е ли част от спасението на душата, Джоел? Пълната изповед.
Маклоски облиза устни, събра длани една до друга и промърмори нещо.
Майло се наведе още по-ниско.
— Какво каза, Джоел?
— Вече се изповядах.
— Така ли?
Кимване.
Маклоски се изви, вдигна крака и легна по гръб на нара. Със скръстени на гърдите ръце. Вперил поглед в тавана, устата отворена.
Намесих се и аз:
— За теб това може би принадлежи към миналото. Но ако успеем да разберем, с това може би ще й помогнем. На дъщеря й също. След всички тези години семейството все още се опитва да разбере защо.
Маклоски впери поглед в мен. Очите му мърдаха напред-назад, сякаш пред тях минаваха коли. Устните му се движеха беззвучно.
Обмисляне. За миг помислих, че ще се поддаде.
После главата му рязко се завъртя отрицателно, той седна, развърза престилката и я изхлузи през глава. Ризата се отпусна около слабото му тяло. Разкопчавайки трите най-горни копчета, той я хвана и разголи неокосмените си гърди.
Неокосмени, но не небелязани.
По-голямата част от кожата му имаше цвят на пресечено мляко. Обаче почти цялата му лява гръд представляваше розово петно надъвкана плът, два пъти по-голямо от човешка длан. Зърното го нямаше — вместо него се виждаше проблясваща с влажен блясък вдлъбнатина и от нея чак до средата на гръдния му кош се спускаха прави като черти белези.
— Това ти го е направил някой в Куентин ли? — попита Майло.
Маклоски се усмихна и отново погледна към Исус.
Усмивка, изпълнена с гордост.
— Ще взема болката й със себе си и ще я изям — отвърна той. — Ще я глътна и ще я слея с мен. Всичката. Всичко. — Той сложи едната ръка върху гърдите си, а с другата я прекръсти. — Боже, помогни. Светото тайнство на болката.
После започна да мърмори нещо, което ми заприлича на латински.
Майло впери поглед надолу към него.
Маклоски продължаваше да се моли.
— Приятен ден, Джоел — каза Майло и когато Маклоски не отговори, добави: — Приятно чакане.
Молитвите на белокосия старец не спряха.
— Джоел, ако има какво да направиш, за да ни помогнеш да я намерим, всички тия самобичувания са безсмислени и спасението на душата ти не струва и пукната пара.
Маклоски вдигна глава, но само за секунда — жълтите му очи бяха изпълнени с ужас, с паника на човек, който току-що е разбрал, че при последната сделка е изгубил всичко.
После той се тръшна на колене толкова силно, че сигурно здравата го е заболяло, и продължи вглъбено да се моли.
Докато се отдалечавахме от квартала, Майло каза:
— Е, каква ти е диагнозата?
— Патетика. Ако това, което току-що видяхме, е истина.
— Точно това те питам. Не беше ли театър?
— Не съм сигурен — отвърнах. — Инстинктът ми подсказва да приема, че човек, наел изпълнител, не би имал нищо против малко театър. Но у него все пак имаше и искрени неща.
— Да — каза той. — И аз така си помислих. Би ли го нарекъл шизофреник?
— Не видях никакви видими признаци на разстроен мисловен процес, но пък и той не говори много, така че… — Минахме една пресечка. — Патетичен е по-точна от всяко техническо определение дума.
— А какво мислиш го е завлякло толкова много към дъното?
— Наркотици, алкохол, затвор, чувство за вина. Поотделно или в комбинация.
— Или от всичко изброено.
— А гърдите му? — рекох. — Мислиш ли, че сам си го е причинил?
— Да прекръсти сърцето си и да се надява да умре? Явно точно това е искал да си помислим. Светото тайнство на болката. Лайна.
Изръмжа презрително, но все още изглеждаше смутен.
Реших да опитам дали мога да чета мисли.
— Ако той все още мисли за болката, може нищо да не му пречи да я причинява на други, това ли си мислиш?
Той кимна.
— С тия разговори за вина и молитви тоя тип не ни каза нищо и затова ми се струва, че не е чак толкова прецакан. Умствено, искам да кажа. Моят инстинкт не ми крещи „Той е“, но никак няма да ми стане приятно, ако общият ни коефициент на интелигентност се окаже нисък.