— Госпожице Суонсън – намеси се Проктър. – Недейте да правите нищо прибързано. – Той направи стъпка към нея.
— Не мърдай! – Тя вдиша ръка още малко.
— Това не е начинът да се получи информация…
Тя с все сила стовари чука върху стъклото. Под лъчите на слънчевата светлина се посипаха стъкла като малки звездички.
— Боже мой! – промълви Проктър невярващо. – Имате ли някаква представа колко…?
— Жив ли е, или мъртъв? – Тя отново вдигна ръка заплашително. Докато Проктър тръгваше към нея тя изкрещя: – Само да ме докоснеш и ще изкрещя, че ме изнасилваш.
Чарлз се пулеше откъм булката.
Проктър замръзна на място.
— Един момент. Имам отговор за вас, но трябва да проявите търпение. При още една проява на насилие няма да получите нищо.
Настъпи кратък момент на изчакване. След това Кори бавно отпусна чука.
Проктър извади един мобилен телефон и го вдигна така, че тя да го види. После започна да набира.
— Най-добре побързайте. По всяка вероятност Чарлз звъни на ченгетата.
— Съмнявам се. – Проктър тихо говори по телефона в продължение на около минута. После й го подаде.
— Кой е?
Вместо отговор Проктър просто продължи да държи телефона в протегнатата си ръка, гледайки я с присвити очи.
Тя го взе.
— Да?
— Скъпа ми Кори – долетя коприненият глас, който тя така добре познаваше. – Хиляди извинения за това, че пропуснах обяда ни в „Ла Бернадин“.
— Казват, че си умрял? – възкликна Кори и усети, че в очите й напират сълзи. – Казват, че…
— Слуховете за смъртта ми – долетя ленивият акцент – са силно преувеличени. Тъкмо излизам от прикритие. Суматохата, която създаваш, е доста неудобна.
— Господи, можеше да ми кажеш! Щях да пукна от притеснение. – Чувството на облекчение започна да се превръща в гняв.
— Вероятно трябваше. Бях забравил колко си изобретателна. Бедният Проктър не е имал представа срещу какво се изправя. Боя се, че ще ти бъде много трудно да го спечелиш отново. Наистина ли се налагаше да чупиш предното стъкло на Ролс ройса ми, за да привлечеш вниманието?
— Съжалявам. Нямаше друг начин. – Тя усети, че се изчервява. – Накара ме да мисля, че си мъртъв! Как можа?
— Кори, не съм длъжен постоянно да те информирам за местонахождението си.
— Какъв е този случай?
— Не мога да говоря за това. Става дума за нещо строго лично, неофициална и ако мога така да се изразя – на свободна практика. Жив съм, върнах се в Щатите, но действам сам и нямам нужда от помощ. Никаква. Можеш да си сигурна, че ще се реванширам за нашия обяд, но е възможно да не се случи скоро. Дотогава се концентрирай върху ученето. Това е изключително опасен случай и ти не бива да се замесваш по никакъв начин. Разбираш ли ме?
— Но…
— Благодаря. Между другото, бях трогнат от написаното на уебсайта ти. Доста приятен епитаф. Подобно на Алфред Нобел, и аз преминах през любопитното преживяване да прочета собствените си надгробни слова. А сега: получавам ли тържественото ти обещание да не правиш абсолютно нищо?
Кори се поколеба.
— Да. Но трябва ли да се предполага, че си умрял? Какво да казвам?
— Необходимостта от тази заблуда отпадна наскоро. Отново съм на линия – въпреки че се опитвам да не се набивам много на очи. Още веднъж, моите извинения за причиненото ти неудобство.
Лилията прекъсна още преди да успее да му каже довиждане. Тя известно време се взира с телефона, след което го върна на Проктър, който го прибра и я изгледа хладно.
— Надявам се – каза той с глас, чиято температура беше дълбоко под нулата, – че няма скоро да се видим.
— Нямаш грижа – отвърна Кори и върна чука обратно в торбата. – И тя се завъртя и пое обратно през парка. Епитафът действително беше доста приятен, помисли си. Може би щеше да го остави на уебсайта още малко. Просто заради купона.
29.
Планкууд, Луизиана
Марселъс Дженингс, директор на Службата за обществено здраве на община Сейнт Чарлз, седеше в спокойно съзерцание зад обширното си бюро. Всичко беше в ред, както той обичаше. Нямаше и една бележчица, която да не е на мястото си в старомодния контейнер; не можеше да се види нито една прашинка или пръснат кламер. Четири молива, току-що подострени, лежаха в спретната редица до бележника с кожена подвързия. От дясната страна на бюрото се мъдреше компютър, изключен. На стената висяха три служебни грамоти в дървени рамки: всичките за перфектно участие в съвещанията на щата Луизиана. Малък библиотечен рафт зад него съдържаше колекция от наръчници със законови наредби и ръководства, потънали в прах и отваряни само в редки случаи.