На вратата на кабинета се почука леко.
— Влезте – каза Дженингс.
Вратата се отвори и Мидж, секретарката му, провря глава вътре.
— Някакъв си господин Пендъргаст иска да ви види, сър.
Въпреки, че това бе единствената му служебна среща за сутринта, Дженингс отвори едно чекмедже на бюрото си, извади календара си и направи справка в него. Точен, много точен. Дженингс уважаваше точността.
— Можете да го поканите да влезе – каза той, като остави календара настрана.
Миг по-късно посетителят влезе. Дженингс стана да го посрещне, после замръзна в изненада. Мъжът изглеждаше така, сякаш бе току-що изваден от ковчега. Мършав, без помен от усмивка, блед като восъчен манекен. Облечен в черен, монотонен костюм, той силно напомни на Дженингс за Онази с косата. Само дето му липсваше коса. Той понечи да протегне ръката си за ръкуване, но бързо я вдигна и махна към редицата столове пред бюрото си.
— Заповядайте, седнете.
Дженингс наблюдаваше как мъжът пристъпи напред и бавно, с болезнено изражение на лицето, сеотпусна. Пендъргаст, Пендъргаст… Името накара някаква камбанка в съзнанието му да звънне – но не знаеше защо. Той се наведе напред, подпря лакти на бюрото и скръсти едрите си ръце пред гърдите.
— Приятен ден – отбеляза той.
Мъжът на име Пендъргаст не направи коментар на шегата.
— Ами… – Той прочисти гърлото си. – Какво мога да направя за вас, господин Пендъргаст?
В отговор Пендъргаст измъкна малък кожен портфейл от джоба на сакото си, отвори го и го сложи на бюрото.
Дженингс го погледна.
— ФБР. А! Това… нещо по служба ли е?
— Не. – Гласът беше слаб, и при все това мелодичен, с меките, сочни акценти на човек от нюорлианската аристокрация. – Става въпрос за личен проблем. – Но значката на ФБР остана да лежи на бюрото като някакъв амулет или тотем.
— Разбирам. – Дженингс чакаше.
— Тук съм във връзка с една ексхумация.
— Разбирам – повтори Дженингс. – За вече извършена ексхумация ли се отнася, или за искане да бъде извършена такава?
— За нова заповед за ексхумация.
Дженингс отлепи лактите си от бюрото, облегна се назад, свали очилата си и започна да ги трие с дебелия край на полиестерната си вратовръзка.
— И кой точно бихте искали да бъде ексхумиран?
— Съпругата ми. Хелън Естерхази Пендъргаст.
Триенето сиря за миг. После се поднови с по-бавно темпо.
— И казвате, че това не е въпрос на съдебна заповед? Полицейско искане, за да се установи причината за смъртта?
Пендъргаст поклати глава.
— Както казах, това е лично.
Дженингс вдигна ръка към устата си и се изкашля учтиво.
— Трябва да разберете, господин Пендъргаст, че тези неща трябва да бъдат направени по каналния ред. Има си правила и спазването им не е случайно. Ексхумация на погребани тленни останки не е нещо, което се урежда лесно.
Когато Пендъргаст не каза нищо Дженингс, окуражен от звука на собствения си глас, продължи:
— Ако не действаме по съдебна заповед или някакво друго официално искане – като например съдебна аутопсия в резултат на подозрения за причините на смъртта – съществува наистина само едно-единствено обстоятелство, при което подобна молба може да бъде удовлетворена…
— Ако семейството на починалия желае да премести останките в друг гроб – завърши Пендъргаст.
— Ами, хм… да, точно така – каза Дженингс. Възклицанието го изненада и той се опита за момент да възстанови ритъма на мисълта си. – Такъв ли е случаят?
— Такъв е.
— Е, тогава мисля, че можем да стартираме процеса по подаването на молбата. – Той се обърна към един шкаф с папки, който стоеше до библиотечната, отвори едно чекмедже, извади бланка и я сложи върху тефтера си. Известно време я проучва. – Нали осъзнавате, че има определени… ъ-ъ-ъ… условия. Например, необходимо ни е копие от смъртния акт на… на починалата ви съпруга.
Като бръкна в джоба си отново, Пендъргаст извади сгънат лист, разгъна го и го сложи на бюрото до значката си.
Дженингс се наведе напред и го изследва.
— Ах. Много добре. Но какво е това? Виждам, че става въпрос за гробището „Сейнт Севин“. То е изцяло от другата страна на енорията. Боя се, че ще се наложи да отправите искането си към западния енорийски офис.
Той усети, че сребристите очи са се втренчили в неговите.
— Вие също имате правомощията… технически погледнато.
— Да, но всъщност „Сейнт Севин“ се управлява единствено от западния енорийски клон.
— Избрах ви, господин Дженингс, по точно определена причина. Само вие можете да направите това за мен – вие и никой друг.