— Поласкан съм, разбира се. – Дженингс усети прилив на задоволство при тази проява на доверие. – Предполагам, че можем да направим изключение. Да пристъпим тогава към таксата за молбата…
Бледата тясна ръка отново изчезна в джоба на сакото. И отново се появи, този път с чек, датиран и подписан, с точната сума.
— Добре, добре – каза Дженингс, поглеждайки към чека. – После има формуляр за съгласие, естествено, от управата на гробището, където понастоящем са погребани останките.
На бюрото се появи друг формуляр.
— И формуляр за съгласие от гробището, до което ще бъде трансформирано тялото.
Върху лакираната дървена повърхност кацна поредната бланка.
Дженингс погледна редицата листове пред себе си.
— Е, не сме ли организирани днес? – Той направи опит за усмивка, но се спря от суровото изражение върху лицето на мъжа. – И, ах, струва ми се, че това май е всичко, от което се нуждаем. О… с изключение на бланката от транспортната кампания, която ще трябва да пренесе останките от едното до другото гробище.
— Това няма да е необходимо, господин Дженингс.
Дженингс примига изненадано към призрака от другата страна на бюрото си.
— Не разбрах добре.
— Ако ми окажете любезността да погледнете по-внимателно двете бланки за съгласие, мисля, че всичко ще стане ясно.
Дженингс сложи отново очилата на носа си и се взря в двата документа за момент. После вдигна очи бързо.
— Но двете гробища са всъщност едно и също!
— Именно. Така че, както можете да видите, транспортиране не е необходимо. Преместването на тялото ще бъде възложено на гробищната управа.
— Да не би нещо да не е наред с настоящото гробно място на покойницата?
— Настоящото гробно място е чудесно. Лично аз го избрах.
— Сигурно става въпрос за нов строеж? И е наложително тялото да бъде преместено заради направени промени в гробището?
— Избрах „Сейнт Севин“ тъкмо защото там никога нищо няма да се промени – и не са раздавани гробни парцели на нови семейства.
Дженингс леко се приведе напред.
— Тогава мога ли да попитам защо местите тялото?
— Защото, господин Дженингс, преместването на тялото е единственият начин, по който мога да получа достъп до него.
Дженингс облиза устните си.
— Достъп?
— По време на ексхумацията ще присъства медицински следовател, лицензиран и акредитиран от щата Луизиана. Изследването на тленните останки ще се извърши в мобилна съдебно-медицинска лаборатория, паркирана на територията на гробището. След което тялото ще бъде препогребано – в гроб точно до онзи, в който е лежало преди това, в парцела на семейство Пендъргаст. Всичко това е подробно описано в молбата.
— Изследване? – каза Дженингс. – Свързано ли е това с някакъв… проблем за наследство?
— Не. Става въпрос за нещо строго лично.
— Незаконно е, господин Пендъргаст – във висша степен незаконно. Никога досега не съм получавал подобно искане. Съжалявам, но това не е нещо, което мога да одобря, ще се наложи да минете процедурите през съда.
Пендъргаст го гледа известно време.
— Това ли е последната ви дума по въпроса?
— Указанията за ексхумация са съвсем ясни. Не мога да направя нищо. – Дженингс разпери ръце.
— Разбирам. – Пендъргаст вдигна значката си и я прибра обратно в джоба на сакото си. Молбата си, обаче, остави там, където беше. – Ще имате ли нещо против да дойдете с мен за момент?
— Но къде…?
— Ще отнеме само минутка.
Дженингс неохотно се измъкна от стола.
— Искам да ви покажа – каза Пендъргаст – защо избрах именно вас за тази молба.
Те минаха през външния офис, после надолу по коридора на обществената сграда и излязоха през главния вход. Пендъргаст спря на широкото предно стълбище.
Дженингс погледна към оживената улица.
— Както казах – приятен ден – отбеляза той пресилено одобрително, опитвайки се да поддържа учтив разговор.
— Наистина приятен ден – дойде отговорът.
— Точно затова харесвам тази част на Луизиана. Слънцето сякаш свети по-ярко отвсякъде другаде.
— Да. Придава любопитен златист ефект на всичко, което докосне. Да вземем тази плоча, например. – И Пендъргаст посочи към една стара бронзова плоча, поставена в тухлената фасада на сградата.
Дженингс хвърли поглед към плочата. Минаваше покрай нея всяка сутрин, разбира се, на път към офиса си, но бяха минали много години, откакто си бе дал труда да я разгледа.
Тази сграда на градския съвет на Планкууд, Луизиана, беше издигната благодарение на щедрото дарение от Комсток Еразмус Пендъргаст в 1892-ро лето Господне.