Выбрать главу

— Комсток Пендъргаст – промърмори под нос Дженингс. Нищо чудно, че името му изглеждаше смътно познато.

— Моят прапрачичо. Разбирате ли, семейство Пендъргаст има дълга традиция да подпомага определени градове в двете общини – Ню Орлиънс и Сейнт Чарлз, места, където различни клонове на нашето семейство са живели през изминалите векове. Дори да не живеем вече в много от тези градове, завещаното от нас продължава да живее.

— Разбира се – каза Дженингс, все още взирайки се в плочата. През ума му започна да се прокарва една доста неприятна идея защо Пендъргаст е бил толкова придирчив в избирането на тъкмо неговия офис, за да подаде молбата си.

— Не го разгласяваме нашир и длъж. Но факт е, че различни фондове и благотворителни фондации на семейство Пендъргаст продължават да правят дарения на няколко града – включително на Планкууд.

Дженингс премести очи от плочата към Пендъргаст.

— Планкууд?

Агентът кимна.

— Фондовете ни осигуряват стипендии за студенти магистри, осигуряват издръжка на спомагателните полицейски отряди, купуват книги за библиотеката – и подпомагат добрата работа на собствения ви офис за обществено здраве. Срам ще е да се види как тази помощ намалява… или, може би, напълно секва.

— Секва? – повтори Дженингс.

— Орязване на програми. – Изпитите черти на Пендъргаст придобиха скръбно изражение. – Свиване на заплати. Загуба на работа. – Той специално натърти на тази последна фраза, докато сивите му очи се заковаха в тези на Дженингс.

Дженингс вдигна ръка към брадичката си и я потърка замислено.

— Сега, като се замисля, господин Пендъргаст, ми се струва, че на молбата ви може да бъде погледнато благосклонно – стига само да можете да ме убедите, че това е от изключителна важност.

— Мога, господин Дженингс.

— В такъв случай, ще задействам процедурата. – Той погледна пак към плочата. – Дори ще стигна дотам да ви обещая, че документите ще бъдат обработени спешно. За десет дни, а може и за седмица, можем да получим тази заповед одобрена…

— Ще се отбия за нея утре следобед, благодаря – каза Пендъргаст.

— Какво? – Дженингс свали очилата си и примигна на яркото слънце. – Ама, разбира се. Утре следобед.

30.

Бостън

Мъжът с хлътнали очи и набола брада прекоси Копли скуеър с тътрещи се крака и влезе в сянката на Джон Ханкок тауър. Като се изключат кратките погледи към минаващия трафик, главата му висеше оклюмало; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на мръсния му дъждобран.

Той тръгна надолу по Дартмут стрийт и влезе в станция „Копли“. Като отмина опашката чакащи да си купят електронни карти за метрото, той се смъкна по циментовото стълбище и спря, оглеждайки се. До облицованата с плочки стена имаше редица от пейки и той тръгна към тях. Седна в далечния край. Там се облегна и застана неподвижно, без да изважда ръце от джобовете, загледан в нищото.

След няколко минути до него се приближи друг мъж. Външният му вид бе точно противоположният. Беше висок и слаб, облечен в добре ушит костюм и шлифер „Бърбъри“. В една ръка държеше прилежно сгънат вестник „Бостън глоуб“ а в другата внимателно свит чадър. Мека сива шапка засенчваше лицето му. Единствената отличителна черта в него беше необичайна бенка под дясното око. Като седна до скитника, мъжът разтвори вестника и започна да преглежда вътрешните новини.

Когато поредният влак от зелената линия заскърца по релсите, навлизайки в станцията, мъжът с шапката заговори. Говореше тихо, заглушаван от шума на приближаващия влак, без да вдига поглед от вестника.

— Казвай какъв е проблемът – произнесе той с акцент.

Скитникът продължи да седи с наведена глава.

— Проблемът е това приятелче Пендъргаст, бившият ми зет. Научил е истината.

— Истината? Цялата истина?

— Още не цялата. Но ще стигне дотам. Той е изключително компетентен и опасен.

— Какво точно знае?

— Знае, че случката с лъва в Африка е убийство. Знае всичко за „Проект Авес“. И знае… – Естерхази се поколеба. – Знае за Слейд, „Лонджитюд Фармасютикълс“, семейство Дуейн… както и за Спениш Айлънд.

— О, да, Спениш Айлънд – каза мъжът. – Тъкмо нещо, което ние самите току-що научихме. Сега вече знаем, че смъртта на Чарлз Слейд преди дванайсет години не е била нищо друго, освен изкусна инсценировка, и че той е бил още жив до преди някакви си седем месеца. Това е твърде неприятна новина. Защо не ни каза?