Били Б. измъкна елка цигара от пакета; Бетъртън му поднесе запалка, после пъхна пакета обратно в горния джоб на ризата си. Той самият не пушеше.
През следващите няколко минути двамата обсъждаха лениво местни проблеми. Най-накрая Бетъртън стигна до истинската цел на посещението си.
— Скакалец, да са се мяркали скоро някакви непознати насам? – попита той небрежно.
Били Б. пое дълбоко дима от цигарата, извади я от устата си, изследва филтъра, после я изхвърли в близките храсталаци.
— Няколко – каза той.
— Виж ти. Разкажи ми за тях.
— Чакай да видим. – Били Б. присви очи замислено.
— Една Свидетелка на Йехова. Опита се да ми пробута едно от малките си списания, когато ме попита кой е пътят за Малфурш. Казах й да поеме надясно.
Бетъртън изтипоса измъчена усмивка при това грешно указание.
— После се появи онзи чужденец.
Бетъртън произнесе колкото е възможно по-нехайно:
— Чужденец?
— Имаше акцент.
— Откъде беше, според теб?
— Европа.
— Да ме вземат мътните, дано! – Бетъртън поклати тава. – И кога се случи това?
— Знам точно кога се случи. – Мъжът започна да свива пръстите си един след друг. – Преди девет дена.
— Как можеш да си сигурен?
Били Б. кимна важно.
— Беше деня, преди да открият, че Броуди са убити.
Това бе повече, отколкото Бетъртън се бе надявал и в най-смелите си мечти. Значи това било то да си разследващ репортер?
— Как изглеждаше този тил?
— Висок. Много слаб. Руса коса, малка грозна бенка под едното око. Носеше модерен дъждобран, като тези в шпионските филми.
— Помниш ли каква кола точно караше?
— „Форд фюжън“. Тъмносиня.
Бетъртън поглади замислено брадичката си. Знаеше, че „Форд фюжън“ се използват най-често за коли под наем.
— Каза ли нещо за това на полицията, Скакалец?
По лицето на мъжа се изписа свирепо изражение.
— Не са ме питали.
Бетъртън едва се сдържа да не хукне през портата към колата, си.
— Броуди – рече той. – Лоша работа.
Били Б. се съгласи, че е така.
— Много вълнения в района напоследък – продължи Бетъртън. – Инцидентът в „Тайни’с“ и всичко останало…
Били Б. извади цигарата и се изплю замислено в пръстта.
— Онова не беше инцидент.
— Какво имаш предвид?
— Онзи тип от ФБР. Взриви мястото.
— Взриви го? – повтори Бетъртън.
— Изстреля един куршум в резервоара за пропан. Хвърли всичко във въздуха. Гръмна също така и група лодки.
— Ами… аз ще… Но защо го е направил? – Това беше смайваща новина.
— Изглежда Тайни и шайката му са създавали неприятности на него и на партньорката му.
— Те създават неприятности на много хора наоколо. – Бетъртън се замисли за момент. – Защо му е на агента от ФБР да идва тук?
— Представа нямам. Е, сега знаеш всичко, което и аз. – Той си отвори нова бира.
Последното изречение беше знак, че Били Б. се е уморил от приказки. Този път Бетъртън стана.
— Отбий се пак – каза Били Б.
— Ще го направя. – Бетъртън тръгна надолу по стъпалата. После спря, бръкна в джоба си и извади цигарите.
— Задръж пакета – рече той. Хвърли го внимателно в скута на Били Б. и тръгна към Нисана си с колкото е възможно по-голяма важност.
Беше се поддал на едно предчувствие, а сега се връщаше с история, заради която „Венити феър“ или „Роулинг стоун“ биха убили. Семейство, което беше симулирало собствената си смърт – само за да бъде свирепо убито. Взривен бар. Мистериозно място, известно като Спениш Айлънд. Чужденец. И като връх на всичко – откачен ФБР агент на име Пендъргаст.
Ръката му още пулсираше, но вече почти не я усещаше. Това се очертаваше като един много добър ден.
36.
Ню Орлиънс
Стаята за консултации на Питър Бофорт напомняше по-скоро на професорски, отколкото на лекарски кабинет. Библиотечните рафтове бяха пълни с големи томове в кожени подвързии. Прекрасни пейзажи украсяваха стените, Всички мебели бяха старинни, излъскани е любов и грижливо поддържани: нямаше и намек за стомана или хром, където и да било, камо ли за линолеум. Нямаше таблици за проверка на зрението, нямаше анатомични гравюри, трактати по медицина или висящи на куки съчленени скелети. Самият д-р Бофорт бе облечен в ушит с вкус костюм, без лекарска престилка и преметнат през врата стетоскоп. По облекло, маниери и външен вид той по нищо не приличаше на лекар.
Пендъргаст се настани в креслото за посетители. Като млад бе прекарал тук много часове, досаждайки на доктора с въпроси по анатомия и физиология и обсъждайки тайнствата на диагнозата и лечението.