— Какво точно съвпадение открихте?
Патологът извади друг лист от палката.
— С някои си д-р Волфганг Фауст. Роден в Равенсбрюк, Германия през 1908 г.
— И какво точно означава това?
Бофорт въздъхна дълбоко.
— Фауст е бил лекар към се в Дахау през последните години на Втората световна война. След войната изчезва. През 1985 г. обаче Лекарската съдебна група най-сетне го открива. Но е било прекалено късно да го изправят прел правосъдието – починал е от естествена смърт през 1978 г. ЛСГ открили гроба и ексхумирали останките, за да ги изследват. Ето как мтДНК-то на Фауст е влязло в тяхната база данни.
— Дахау – въздъхна Пендъргаст, фиксирайки Бофорт с поглед. – А каква е роднинската връзка между този доктор и Хелън?
— Единствено, че са преки потомци на една и съща жена. Не е ясно обаче преди колко поколения.
— Имате ли някаква допълнителна информация за този лекар?
— Както може да се очаква, ЛСГ е твърде секретна организация, свързана както се говори с Мосад. Като се изключи тази публична база данни, всички останали техни файлове са запечатани. Досието на Фауст е тънко и не съм го проследявал по-нататък.
— Изводите?
— Само генеалогични изследвания могат да установят какво е било родството между Хелън и д-р Фауст. Трябва да се проучат предците на съпругата ви по женска линия. Майката, бабата по майчина линия, прабабата по майчина линия и така нататък. Същото трябва да се направи и за Фауст. Единственият извод дотук е, че този лекар нацист и вашата съпруга имат обща прародителка. Съдейки по тази информация, тя може да е живяла и през Средните векове.
Пендъргаст се поколеба за момент.
— Дали съпругата ми е знаела за Фауст?
— Единствено тя би могла да ви каже.
— В такъв случай – промърмори си Пендъргаст – ще трябва да я попитам като я видя.
Настъпи дълга пауза. Пръв заговори Бофорт.
— Хелън е мъртва. Тази ваша… Донкихотовска вяра в безсмъртието й започва да ме тревожи.
Пендъргаст се надигна, лицето му не издаваше нищо.
— Благодаря ви, Бофорт, бяхте ми изключително полезен.
— Моля ви, помислете над това, което току-що ви казах. Вземете предвид семейната си история – провлачи лекарят.
Пендъргаст отвърна със студена усмивка.
— Не се нуждая от по-нататъшната ви помощ. Желая ви приятен ден.
37.
Ню Йорк сити
Лора Хейуърд отряза превъзходното, сочно месо, отдели го от костта и поднесе вилицата към устата си. Тя запори очи.
— Вини, идеално е.
— Просто го хвърлих на скарата, но благодаря. – Д’Агоста махна пренебрежително с ръка, но насочи вниманието си към собствената си вечеря, за да прикрие израза на задоволство, който се изписа върху лицето му.
Винаги бе обичал да готви, по обикновен, неангажиращ ергенски маниер: руло „Стефани“, барбекю, печено пиле, и от време на време по някой италиански специалитет от рецептите на баба му. Но след като се нанесе у Лора Хейуърд, стана много по-сериозен готвач.
Беше започнало като своего рода вина, начин да компенсира това, че живее в апартамента й, без да плаща наем. По-късно – когато Хейуърд най-накрая се съгласи да си го делят – интересът му към готварството продължи. Отчасти причина за това беше самата Хейуърд, която също я биваше, когато се стигнеше до приготвянето на разнообразни и интересни ястия. А отчасти, без съмнение, си казваше думата и влиянието на безкомпромисно германските вкусово на агент Пендъргаст. Но все пак се дължеше и на връзката му с Лора. Изпитваше удоволствие от самото готвене, необичайно може би за мъж, но за него начин да изрази чувствата си към нея, нещо по-значимо от поднасянето на цветя или дори бижута. Беше се разпрострял от южноиталианската до френската кухня, която го бе научила на основните техники за много прекрасни блюда и го бе очаровала с майчините му сосове и безбройните им варианти. Не беше безразличен и към регионалните американски кухни. Хейуърд редовно оставаше да работи по-късно от него, което му позволяваше да се вихри из кухнята вечер, отворил готварска книга, като майстореше нова рецепта, с която да я изненада. Беше започнал да върти ножа като майстор; събираше чиниите много по-бързо и по-сръчно; увереността му нарасна. Ето и тази вечер – бе сервирал агнешки врат с бургундско и сок от нар, който бе приготвил почти без усилие.
Няколко минути двамата ядоха мълчаливо, наслаждавайки се на времето заедно. После Хейуърд попи устните си със салфетка, отпи глътка „Пелегрино“ и произнесе с приятелска ирония:
— Е, какво ново днес в офиса, скъпи?
Д’Агоста се разсмя.