Дори и така, обаче, налагаше се да бъде внимателен. И най-малкият намек за собственото му непознаване на случая и на пациента веднага би събудил подозрения. Въпросът щеше да е как да превърне това свое незнание в предимство.
Той махна с ръка.
— Тук имаме нещо уникално, поне според мен. С радост прочетох вашата статия, защото този случай е не просто интересен, той може да се окаже важен. Дори основополагащ. Макар, че аз лично не съм заинтересован да публикувам – интересите ми са в друга област…
Фелдър кимна разбиращо, но Естерхази забеляза бързия израз на облекчение в погледа на психиатъра. Важно беше Фелдър да разбере, че посетителят му не застрашава неговите амбиции.
— Колко пъти сте говорили с Констанс? – запита Естерхази.
— Дотук сме имали четири консултации.
— Има ли тя някакви признаци на амнезия?
Фелдър се намръщи.
— Не. Засега никакви.
— Именно тази част от лечението й ме затрудни най-много. Случвало се е да приключа терапевтичната сесия с нея с усещането, че съм постигнал напредък с лечението на най-опасните й заблуди, и в началото на следващата да установя, че тя не помни абсолютно нищо от предишната визита. Всъщност, тя твърдеше, че изобщо не ме познава.
Фелдър сключи пръсти.
— Колко странно. Моят опит показва, че тя има отлична памет.
— Интересно. Значи амнезията е едновременно дисоциативна и лаконарна.
Фелдър започна да си записва.
— Най-интересното е, че има сериозни признаци това да е рядък случай на дисоциативна фуга.
— Която да обясни например океанското пътуване? – Фелдър продължи да записва.
— Именно. Както и тези необясними изблици на насилие. Точно затова, д-р Фелдър, нарекох този случай уникален. Мисля, че тук имаме възможност – по-точно вие имате възможност – да осъществете значим напредък в медицинското познание.
Фелдър продължи да записва още по-бързо.
Естерхази премести стола си по-наблизо.
— Често съм се питал дали нейните… хм, необичайни лични отношения нямат нещо общо със заболяването й.
— Имате предвид нейния попечител? Този тип Пендъргаст?
— Ами… – Естерхази сякаш се колебаеше. – Вярно е, че Пендъргаст използва термина „попечител“, но… ако си говорим като лекар с лекар, трябва да знаете, че отношенията им са били далеч по-интимни, отколкото предполага едно опекунство. Което може би обяснява защо Пендъргаст е отказал да се яви на нейното освидетелстване, както разбирам.
Д-р Фелдър спря да пише и го погледна. Естерхази кимна, придавайки си тежест.
— Всичко това е много интересно – каза Фелдър. – Тя напълно отрича това.
— Естествено – отвърна Естерхази приглушено.
— Всъщност, знаете ли – замисли се Фелдър за момент, – ако е имало някаква сериозна емоционална травма, сексуална принуда или дори изнасилване, това би могло да обясни не само нейното състояние на фуга, но също така и странните идеи за собственото й минало.
— Странни идеи за миналото? – повтори Естерхази. – Това вече е нещо ново за мен.
— Констанс настоява пред мен, че… е, да не се задълбочаваме, д-р Пул… че е приблизително на сто и четиридесет години.
Естерхази едва се удържа да запази невъзмутимото си изражение.
— Нима? – с усилие прошепна той.
Фелдър кимна.
— Настоява, че е родена през седемдесетте години на деветнайсети век. Че е израсла на Уотър стрийт, само на няколко пресечки от моя офис. Че и двамата й родители починали, докато била още млада, и че години наред е живяла в имението на някой си Ленг.
Естерхази побърза да последва тази нишка.
— Възможно е това да е обратната страна на нейната дисоциативна амнезия и състояние на фуга.
— Работата е там, че нейното познаване на миналото – или поне на периода, в който твърди, че е израснала – е забележително ясно и точно.
Ама че глупости.
— Констанс е необичайно интелигентна жена, макар и психически неустойчива.
Фелдър замислено преглеждаше бележките си. След това погледна към Естерхази.
— Докторе, мога ли да ви помоля за една услуга?
— Разбира се.
— Бихте ли ме консултирали по този случай?
— С удоволствие.
— Ще се радвам на едно второ лекарско заключение. Опитът ви с лечението на тази пациентка и наблюденията ви несъмнено ще са безценни.