Естерхази се опита да сдържи радостта си.
— В Ню Йорк ще съм само седмица-две, в Колумбийския университет, но с удоволствие ще ви помогна с каквото мога.
Д-р Фелдър се усмихна за пръв път от началото на срещата.
— Като се има предвид тази лаконарна амнезия – каза Естерхази, – ще е по-добре да ме представите пред нея така, сякаш никога не сме се срещали. След това можем да наблюдаваме как ще реагира. Интересно ще е да се види дали амнезията й се съчетава със състоянието й на фуга.
— Наистина много интересно.
— Както разбирам, в момента тя се намира в „Маунт Мърси“?
— Точно така.
— И предполагам, че можете да ми уредите необходимия статут на консултант тук?
— Така мисля. Разбира се, ще ми трябват вашата автобиография, академична принадлежност, обичайните документи… – провлачи Фелдър смутено.
— Разбира се. Мисля, че имам всички необходими документи в себе си. И без това смятах да ги нося в Колумбийския университет. – Като отвори куфарчето си, той извади папка, съдържаща комплект великолепно подправени акредитации и документи, осигурени от Братството. В случай, че Фелдър решеше да провери, някъде по света наистина съществуваше истински д-р Пул, но доверчивият психиатър едва ли щеше да стигне дотам. – А ето и кратко резюме на моята собствена работа с Констанс. – Той извади втора папка, чисто съдържание бе подбрано по-скоро, с цел да събуди любопитството на Фелдър, отколкото да му предложи някаква информация.
— Благодаря ви. – Фелдър разтвори първата папка, разгледа я набързо, след това я затвори и му я върна. Както се надяваше Естерхази, това се оказа чиста формалност. – Ще ви се обади до утре.
— Ето мобилния ми телефон. – Естерхази му подаде визитката си през бюрото.
Фелдър я пъхна в джоба на сакото си.
— Нямам думи да изразя колко се радвам, д-р Пул, че ще ми помогнете в този заплетен случай.
— Повярвайте, докторе, удоволствието е изцяло мое. – И като се надигна, Естерхази топло стисна ръката на Фелдър, отправи усмивка към честното му лице и се запъти навън.
42.
Имението „Пенумбра“,
окръг Сейнт Чарлз, Луизиана
— Добре дошли у дома, господин Пендъргаст – каза Морис, докато отваряше входната врата, сякаш Пендъргаст бе отсъствал само няколко минути, а не два месеца. – Ще желаете ли вечеря, сър?
Пендъргаст пристъпи в къщата, а Морис затвори вратата срещу студената мъгла на зимния въздух.
— Не, благодаря. Но чашка „Амонтилядо“ в салона на втория етаж ще е чудесно, ако нямате нищо против.
— Огънят е стъкнат.
— Чудесно. – Пендъргаст изкачи стълбите до салона, където в камината вече гореше малък огън и изсушаваше обичайната влага, характерна за къщата. Той се настани в едно кресло до огъня и миг по-късно Морис влезе със сребърна табла и малка чашка шери.
— Благодаря. Морис.
Докато белокосият прислужник се обръщаше да си тръгне, Пендъргаст каза:
— Знам, че сте се притеснявали за мен.
Морис се спря, но не отговори.
— Когато за пръв път открих при какви обстоятелства е починала съпругата ми – продължи Пендъргаст. – Не бях на себе си. Предполагам, че сте били разтревожени.
— Загрижен бях – отвърна Морис.
— Благодаря ви за загрижеността. Но вече се съвзех и не е необходимо да следите кога излизам и се прибирам, или да споменавате това на зет ми… – Той замълча. – Предполагам, че сте се допитали до Джъдсън какво да правите?
Морис се изчерви.
— Той е лекар, сър, и ме помоли да проследя къде ходите. Опасяваше се да не сторите нещо прибързано. Като се има предвид семейната ви история, си помислих… – Гласът му секна.
— Точно така, съвсем правилно. Само че е възможно Джъдсън да не е действал напълно в мой интерес. Страхувам се, че се поскарахме. И тъй като, както вече споменах, съм напълно възстановен, не е необходимо да му давате по-нататъшна информация.
— Разбира се. Надявам се това, че се доверих на господин Естерхази, да не ви е причинило някакво неудобство.
— Съвсем не.
— Ще има ли нещо друго?
— Не, благодаря. Лека нощ, Морис.
— Лека нощ, сър.
Час по-късно Пендъргаст седеше неподвижно в малкото пространство, заемано някога от будоара на майка му, бе затворил и заключил вратата. Беше преместил тежката старовремска мебелировка и я заменил с едно-единствено кресло и разположена пред него махагонова маса. Елегантните тапети „Уилям Морис“ бяха свалени и на тяхно място инсталирана тъмносиня звукоизолация. В стаята нямаше нищо, което да разсейва или да събужда интерес. Единственото осветление в това помещение без прозорци идваше от самотна восъчна свещ, изправена на малката маса, която хвърляше тайнствени сенки върху едноцветните стени. Това бе най-тайната изолирана стая в цялата къща.