— Виждал ли си някого от старата тайфа от университета? – попита Фориър, докато трупаше и подравняваше една купчина листове.
Побъбриха за старите времена още няколко минути, преди Бетъртън да пристъпи към въпроса.
— Виж, Хю – започна той, като се наведе напред към гишето. – питам се дали можеш да ми направиш една услуга.
— Разбира се. Какво искаш? Мога да ти направя страхотия едноседмична оферта за кабриолет. – Фориър отново се изкиска.
— Любопитно ми е дали една определена персона е наела автомобил от теб.
Усмивката на Фориър угасна.
— Определена персона? Защо искаш да знаеш?
— Репортер съм, все пак.
— Исусе, не става въпрос за измишльотина, нали? Откога започна да правиш сериозни новини?
Бетъртън сви рамене колкото се може по-нехайно.
— Просто нещо, което проследявам.
— Знаеш, че не мога да ти дам информация за нашите клиенти.
— Не искам много. – Бетъртън се наведе още по-близко. – Слушай. Ще ти опиша човека. Ще ти кажа какво е шофирал. Единственото, което искам да знам, е името му и откъде е долетял.
Фориър се намръщи.
— Не знам за…
— Кълна ти се, че няма да замесвам нито теб, нито „ЮСейв“ в тази история.
— Човече, искаш прекалено много. Конфиденциалността е наистина важна за нашия бизнес…
— Типът, за когото ти говоря, е чужденец. Говори с европейски акцент. Висок, слаб. Има бенка под едното око. Носи скъп дъждобран или шлифер. Наел е тъмносин „Форд фюжън“ – по всяка вероятност на двайсет и осми октомври.
Изражение на изненада премина по лицето на Фориър и Бетъртън мигновено разбра, че е уцелил десетката.
— Спомняш си го. Нали?
— Нея…
— Хайде, Хю.
— Не мога.
— Виж, сам се убеди колко много знам вече за този тип. Трябва ми още съвсем малко от теб. Моля те.
Фориър се поколеба. После въздъхна.
— Да. Спомням си го. Точно както го описа. Силен акцент, немски.
— И това се случи на двайсет и осми?
— Така мисля. Беше преди седмица или две.
— Не можеш ли да провериш? – Бетъртън се надяваше, че ако успее да накара Фориър да влезе в информационния регистър, ще може да хвърли един поглед на резултатите.
Но Фориър не се хвана.
— Не, не мога.
Е, добре.
— А името?
Фориър отново се поколеба.
— Беше… Фалконър. Конрад Фалконър, струва ми се. Не… Клаус Фалконър.
— И откъде дойде?
— Маями. С авиолинии „Дикси“.
— Откъде знаеш? Видя ли билета?
— Искаме клиентите да ни дават номера на полета, с който пристигат, така че в случай на закъснение да можем да задържим резервацията.
Лицето на Фориър се опъна и Бетъртън разбра, че няма да получи нищо повече.
— Окей, благодаря, Хю. Дължа ти едно.
— Да, дължиш ми. – Когато следващият клиент влезе, Фориър се обърна с видимо облекчение.
Седнал в Нисана си на паркинга на „ЮСейв“, Бетъртън включи лаптопа си, увери се, че безжичната връзка е добра и разгледа набързо уебсайта на авиолинии „Дикси“. Забеляза, че имат само два полета дневно на местното летище – един от Маями и друг от Ню Йорк. Кацаха в рамките на час един след друг.
Беше облечен в модерен шлифер, каквито носят в шпионските филми. Така беше казал Били Б.
Още една бърза проверка на сайта го информира, че двайсет и осми октомври е бил горещ и слънчев ден в Маями. В Ню Йорк, обаче, е било студено, със силен дъжд.
Така че човекът – Бетъртън бе почти убеден, че е бил убиецът – беше излъгал затова откъде е дошъл. Нищо чудно. Разбира се, беше възможно да е излъгал и за авиолиниите, може би беше дал и фалшиво име. Но това изглеждаше прекалено параноично.
Той замислено затвори лаптопа си. Фалконър беше пристигнал от Ню Йорк, а Пендъргаст живееше в Ню Йорк. Дали бяха в съюз? Пендъргаст със сигурност не е бил в Малфурт по служба, не и при положение, че бе вдигнал един бар във въздуха и потопил група лодки. А и тази капитанка от нюйоркското полицейско управление… Нюйоркските ченгета имаха репутацията на корумпирани и забъркани в продажба на дрога. Той започна да вижда голямата картина: река Мисисипи, опожарената лаборатория в блатата, нюйоркската връзка, бруталното, в стил „екзекуция“ убийство на семейство Броуди, корумпирани сили на реда…
Да го вземат мътните, ако това не бе голяма наркооперация.
Така трябва да беше: той щеше да отиде в Ню Йорк. Извади мобилния телефон от джоба си и набра.
— „Езервил бий“ – долетя писклив глас. – Джанин на телефона.
— Джанин, Нед се обажда.