— Нед! Как върви отпуската ти?
— Образователно, благодаря.
— Ще бъдеш ли утре сутринта на работа? Господин Кранстън се нуждае от някой, който да отрази състезанието по надяждане с ребърца на…
— Съжалявам, Джанин, ще си удължа отпуската с още няколко дена.
Пауза.
— Добре, а кога ще се върнеш?
— Не знам. Може би след три, а може би след четири дена. Ще ти се обадя. Все пак имам още цяла седмица.
— Да, но не съм сигурна, че господин Краистън вижда нещата по този начин… – Гласът й изтъня.
— Доскоро. – Бетъртън затвори телефона, преди тя да успее да каже още нещо.
48.
Ню Йорк сити
Джъдсън Естерхази – в ролята си на д-р Пул – вървеше важно по коридора на болница „Маунт Мърси“ с Фелдър от едната си страна. Те следваха д-р Остром, директор на болницата, който изглеждаше любезен, дискретен и изключително професионален: отлични качества за човек на неговата позиция.
— Сигурен съм, че ще намерите тази сутрешна консултация за свръх интересна – каза Естерхази на Остром. – Както вече обясних на д-р Фелдър, вероятността тя да прояви селективна амнезия относно познанството си с мен е висока.
— Нямам търпение да видя – каза Остром.
— И не сте й казвали нищо за мен, нито сте я подготвили по някакъв начин за това посещение?
— Не й е казвало нищо.
— Отлично. Вероятно продължителността на настоящата визитация не трябва да е голяма: каквото и да прави или да не признава, че знае, емоционалното напрежение – макар най-вероятно несъзнавано в началото – без съмнение ще е значително.
— Уместна предпазливост – съгласи се Фелдър.
Те завиха зад ъгъла и изчакаха санитаря да отключи една метална врата.
— Почти сигурно е, че тя ще изглежда неловко в мое присъствие – продължи Естерхази. – Това, разбира се, е свързано със собствения й дискомфорт от потиснатите сломени, включващи по-раншното ми лечение.
Остром кимна.
— И едно последно нещо. В края на визитацията бих оценил няколко минути насаме с нея.
Остром забави крачка и погледна озадачено през рамото си.
— Любопитен съм да разбера дали поведението й след излизането ви от стаята ще се промени по някакъв начин, или тя ще продължи да поддържа заблудата, че не ме познава.
— Не виждам проблем – каза Остром. Той спря пред една врата – обозначена както останалите единствено с номер, – после почука леко.
— Можете да влезете – долетя глас отвътре.
Остром отключи, после пропусна Фелдър и Естерхази в малка стая без прозорци. Единствената мебелировка бе легло, маса, библиотечен рафт и пластмасов стол. В стола седеше млада жена и четеше книга. Тя вдигна поглед, когато тримата влязоха.
Естерхази я погледна с любопитство. Беше се питал как ли изглежда повереницата на Пендъргаст – и сега бе възнаграден за любопитството си. Констанс Грийн беше много – всъщност изключително – привлекателна: слаба и дребна, с къса коса в тъмномахагонов цвят и идеална порцеланова кожа, с виолетови очи, които бяха внимателни и умни, но странно непроницаеми. Тя ги изгледа един след друг. Когато спря очи върху Естерхази се забави, но изражението й не се промени.
Естерхази не се тревожеше, че може да го разпознае като бившия зет на Пендъргаст. Пендъргаст не беше от хората, които държат семейни портрети из къщата.
— Д-р Остром – каза тя, като остави книгата и се изправи любезно. Естерхази забеляза, че четеше Сартъровото „Битие и нищо“. – Д-р Фелдър, колко приятно, че ви виждам отново.
Естерхази бе заинтригуван. Движенията й, начинът й на говорене, цялата тя изглеждаше като ехо на по-раншна, по-благородна епоха. Едва ли не ги беше поканила на пай с тиква и шипков чай. Освен това съвсем ме изглеждаше като някаква детеубийца, заключена в отделение за душевноболни престъпници.
— Моля ви, седнете, Констанс – каза д-р Остром. – ще останем само минутка. Д-р Пул се оказа в града и си помислихме, че може би ще искате да го видите.
— Д-р Пул – повтори Констанс, докато сядаше обратно на стола. Тя погледна отново Естерхази и в странните й далечни очи проблесна намек за любопитство.
— Точно така – произнесе Фелдър.
— Не ме ли познавате? – Естерхази придаде на тона си благосклонна загриженост.
Констанс се намръщи леко.
— Никога не съм имала удоволствието да се запозная с вас, сър.
— Никога ли, Констанс? – Сега Естерхази добави съвсем лека следа от разочарование и съжаление в гласа си.
Тя поклатя глава.
С ъгълчето на окото си Естерхази забеляза, че Остром и Фелдър размениха кратък, многозначителен поглед. Получаваше се точно така, както се беше надявал.