— Непоправим експериментатор – промърмори Пендъргаст.
— До 1958 г. го бях проследил до Уругвай. По някакъв начин обаче той разбра, че съм по дирите му. И отново промени самоличността си – този път на Вили Линден, – направи си пластична операция и се премести в Бразилия. Но точно там следите се изгубиха. Защото към 1960-та той изчезна напълно. И не можах да науча нищо, абсолютно нищо по-нататък нито за местонахождението, нито за заниманията му. Всъщност, двайсет и пет години по-късно, през 1985 г. попаднах на гроба му – и то до голяма степен случайно, по-скоро късмет, отколкото резултат от внимателно разследване. Тленните останки бяха идентифицирани по декталните, а по-късно и по ДНК-архивите.
— Кога е починал? – попита Пендъргаст.
— Доколкото е възможно да се установи, някъде в края на седемдесетте – 1978-ма или 79-та.
— И нямате представа какво е правил през последните двайсет години?
Вайс сви рамене.
— Опитах се да разбера. Господ знае, че се опитах. – Той довърши питието с едно бързо движение, сега ръката му трепереше леко.
В продължение на няколко минути двамата мъже останаха мълчаливи. После Вайс вдигна поглед към Пендъргаст,
— А сега ми кажете, господин Пендъргаст: защо се интересувате от Волфганг Фауст?
— Имам причини да вярвам, че той може да е бил… свързан по някакъв начин с една смърт в семейството ми.
— А-а-а, да. Естествено. „Докоснал“ е хиляди семейства по този начин. – Вайс замълча. – След като намерих останките, случаят по същество беше затворен. Другите ловци на нацисти не проявяват особен интерес към запълване на белите петна в живота на Фауст. Все пак е мъртъв: защо да си даваме труд? Но намирането на един труп или просто изправянето на някого пред правосъдието не е достатъчно. Вярвам, че сме длъжни да знаем всичко, което има да се знае за тези чудовища. Наша отговорност и наш дълг е да разберем. А съществуват и толкова въпроси за Фауст, на които няма отговор. Защо е бил погребан посред нищото в обикновен чамов ковчег? Защо никой в района няма представа кой е бил той? Никой, когото разпитах в радиус от четирийсет километра от гробището, никога преди не беше виждал, нито чувал за мъж на име Вили Линден. Но след инцидента, който преживях… няма кой да се заеме с това вместо мен. Майер, казаха ми, човекът е мъртъв. Вече откри гроба му. Какво повече искаш? Опитвам се да не съм толкова непримирим.
Вайс внезапно отмести празната чаша и побутна папката към Пендъргаст.
— Искате да знаете повече за него, за това какво е правил през тези последни двайсет години от живота си? Тогава го направете. Продължете нататък труда ми. – Той стисна китката на Пендъргаст. Мъжът може и да беше в инвалидна количка, но въпреки благата си външност имаше свирепостта и неотстъпчивостта на лъв.
Пендъргаст направи деликатен опит да освободи ръката си, но Вайс не го пуска.
— Продължете труда ми – повтори той. – Разберете къде е било това изчадие, какво е правило. След което най-после ще можем да затворим книгата за доктора от Дахау. – Той се вгледа в лицето на Пендъргаст. – Ще го направите ли?
— Ще направя, каквото мога – отвърна агентът.
След миг Вайс се отпусна. Разхлаби хватката около китката на Пендъргаст.
— Бъдете внимателен. Дори днес такива демони като д-р Фауст имат своите поддръжници… онези, които охраняват нацистките тайни, дори от гроба. – И той потупа инвалидната си количка многозначително.
Пендъргаст кимна.
— Ще внимавам.
Пристъпът на пламенност бе отминал и лицето на Вайс отново беше спокойно и благородно.
— В такъв случай единственото, което ни остава, е да изпием по още едно питие – ако сте склонен.
— Без никакво съмнение. Моля ви, предайте на съпругата си, че забърква превъзходен джулеп.
— Изказан от човек от дълбокия Юг, това наистина е комплимент. – И като вдигна каната, старецът допълни чашите им.
50.
Ню Йорк сити
Офисът на д-р Остром в „Маунт Мърси“ – помисли си съвсем уместно Естерхази – явно някога е бил кабинет за консултации на болничния психиатър. Той още носеше следите от времената на сградата като частна болница за богаташи: огромна мраморна камина в стил рококо; корнизи с натруфена резба; прозорци от оловно стъкло, сега снабдени със стоманени решетки. Естерхази почти очакваше иконом с бяла вратовръзка да отвори, балансирайки чаши шери върху сребърен поднос.
— Е, д-р Пул – каза Фелдър, като се наведе напред в стола и сложи ръце върху коленете си. – Какво мислите за тазвечершната сесия?