После офицерът се приближи и седна на стола близо до Естерхази.
— Главен инспектор Балфур от Северното полицейско управление – каза той спокойно, без да протегне ръка, но като се наведе напред, подпрял лакти на коленете. – А вие сте Джъдсън Естерхази?
— Точно така.
Той измъкна малък бележник.
— Добре, д-р Естерхази. Кажете ми какво се случи.
Естерхази разказа историята отначало до края, като спираше често да се овладее или да преглътне сълзите, докато Балфур си водеше бележки. Когато свърши, Балфур затвори тефтера.
— Отиваме на мястото на инцидента. Идвате с нас.
— Не съм сигурен… – преглътна Естерхази, – че мога да се справя.
— Аз съм напълно сигурен, че можете – каза Балфур отривисто. – Имаме две полицейски кучета. Господин Грант също ще дойде. Той познава по-малко известните пътеки през блатото. – Офицерът се изправи, поглеждайки големия водолазен часовник на китката си. – Остават ни още пет часа до мръкване.
Естерхази стана с мрачно, печално лице и с явна неохота. Навън полицаите се оборудваха с торби, въжета и друга екипировка. В края на чакълестата алея един от мъжете упражняваше две вързани на каишка ловджийски кучета на моравата.
Един час по-късно вече бяха прехвърлили склона на Бийн Диърг и стигнаха до брега на Фаулмайър, маркиран с неравна линия от камъни. Над блатата лежеше мъгла. Слънцето вече се спускаше в небето, безкрайният пейзаж чезнеше в сиво небитие, тъмните локви лежаха неподвижни в тежкия въздух. Носеше се лека миризма на изгнила растителност.
— Д-р Естерхази? – Балфур го погледна като се намръщи, скръстил ръце пред гърдите си. – В коя посока?
Естерхази се огледа, лицето му беше безизразно.
— Всичко ми изглежда еднакво. – Нямаше смисъл да им оказва прекалено голяма помощ.
Балфур поклати глава тъжно.
— Кучетата уловиха следа тук, инспекторе. – Тежкият шотландски акцент на водача на кучета долетя през мъглата. – И виждам нещо.
— Тук ли влязохте в блатото? – попита Балфур.
— Така мисля.
— Хубаво. Кучетата ще ни водят. Господин Грант, вие стойте с тях отпред. Останалите ще вървят след вас. Доктор Естерхази и аз оставаме последни. Господин Грант познава добре района; движете се по стъпките му през цялото време. – Инспекторът спря за момент да извади натъпкана предварително лула, и я запали. – Ако някой затъне, останалите да не вземат да хукнат нататък като глупаци и да затънат и те. Имаме въжета, спасителни пръстени и телескопични куки, с които да измъкнем всекиго от подвижните пясъци.
Той издуха дима и се огледа.
— Господни Грант, имате ли нещо да добавите?
— Да – каза дребният, сбръчкан мъж, подпрян на бастуна си, с висок, почти момичешки глас. – Ако някой хлътне в тинята, не се опитвайте да се измъквате. Отпуснете се назад внимателно и оставете тялото си да изплува. – Той изгледа изпод рунтавите си вежди Естерхази. – Имам въпрос към д-р Естерхази: когато пресичахте блатото след онзи елен, забелязахте ли някакви отличителни белези в местността?
— Какви, например? – каза Естерхази с объркан и несигурен глас. – Тук ми изглежда ужасно празно.
— Има развалини, каменни грамади и стоящи камъни.
— Развалини… да, струва ми се, че минахме покрай някакви развалини.
— Как изглеждаха?
— Ако правилно си спомням… – Естерхази се намръщи, уж се опитваше да си спомни – беше нещо като каменна ограда за добитък и заслон на някакъв хълм, от лявата му страна и отвъд него имаше блата.
— Аха. Старата хижа. – Без повече приказки пазачът на дивеч се обърна и закрачи през тревата, мъха и пирена, настигайки кучкаря с двете кучета. Вървеше бързо, с наведена глава, късите му крака шляпаха, размахваше кривак, рошавата му коса приличаше на бял ореол около кацналата върху нея шапка от туид.
Четвърт час вървяха в мълчание, прекъсвано само от сумтенето и скимтенето на кучетата и промърморването на някоя заповед от кучкаря. Когато облаците се сгъстиха отново и над блатата легна преждевременен сумрак, някои от мъжете извадиха мощни фенерчета и ги включиха. Лъчите им пробиха студените мъгли. Естерхази, който се бе престорил на незнаещ и объркан, започна да се пита дали не са се изгубили наистина. Всичко му изглеждаше необичайно и той не разпознаваше нищо.
Когато се спуснаха в поредното самотно дере, кучетата внезапно спряха, започнаха да душат наоколо в кръг и после се втурнаха напред, уловили следа, опъвайки каишките.
— Спокойно сега, спокойно – каза кучкарят, като ги дръпна назад, но кучетата бяха прекалено възбудени и се разлаяха, дълбок, гърлен звук, който отекна над мочурищата.