Льокен му хвърли празен поглед.
— Не се страхуваш, така ли? Ще го раздаваш корав мъжага? — Леко изненадан, Бреке дръпна един конец, изнищил се от илика. — Да ти опиша ли как ще ги открият, Ивар? Завързани за два стълба някъде по течението на реката с по един куршум в тялото и с „обърната мутра на горила“. Спомняш ли си този израз, Ивар? Или по време на твоята младост не са го използвали? Не ти е познат, а? Разбрах какво всъщност означава чак когато моят приятел Уо ме светна как перката на лодка буквално обръща кожата на лицето, докато отдолу цъфне червено месо. Схващаш ли? А най-хубавото е, че този метод е патент на мафията. Хората, естествено, ще се питат какво ли са сторили тези двамата, та да разгневят така подземните босове, но така и няма да получат отговор, нали? Най-малко от теб, защото ти ще се оперираш безплатно и ще получиш пет милиона долара, за да ми кажеш къде са. А ти си врял и кипял в минаването в нелегалност, променянето на самоличността и прочее, нали?
Ивар Льокен гледаше как мърдат устните на Йенс и чуваше ехото от друг глас в далечината. Думи като перка, пет милиона, самоличност прелитаха покрай него. Никога не се беше имал за герой и нямаше особено желание да умира геройски. Но правеше разлика между правилно и грешно и — в границите на възможното — винаги се бе стремил да постъпва правилно. Никой освен Бреке и Уо нямаше да знае дали е посрещнал смъртта с вдигната глава, или не; на чаша бира сред ветераните в разузнаването или във Външно никой нямаше да споменава стария Льокен. Всъщност не му и дремеше дали ще го споменават. Не жадуваше следсмъртна слава. Животът му бе протекъл като ревностно пазена тайна и му се струваше някак закономерно и да умре тайно. Но макар да се беше отказал да превръща кончината си в поредния си жизнен подвиг, Льокен съзнаваше, че даде ли на Бреке каквото иска, ще постигне само едно: по-скорошна смърт. А той вече не изпитваше болка. Не си струваше. Дори да беше чул подробностите от предложението на Бреке, пак нищо нямаше да се промени. Нещата щяха да си останат същите. Защото мобилният му телефон, затъкнат в колана, зазвъня.
Петдесет и първа глава
Хари понечи да затвори, но чу щракване и нов сигнал за свободно. Схвана, че повикването му се пренасочва от домашния номер на Льокен към мобилния му. Изчака седем прозвънявания, накрая се отказа и благодари на момичето с плитки, навити на рогчета, задето му бе услужило с телефона.
— Възникна проблем. — Хари се върна в стаята. Лиз си беше събула обувките и най-съсредоточено разглеждаше някакъв мазол.
— Трафикът го е забавил — въздъхна Лиз. — Пустият му трафик.
— Обаждането ми се пренасочи към мобилния, но не го вдига. Това не ми харесва.
— Спокойно. Какво ще му се случи в спокоен град като Банкок? Сигурно си е забравил мобилния вкъщи.
— Допуснах гаф — призна Хари. — Казах на Бреке, че тази вечер имаме среща и го помолих да разбере кой стои зад „Елем Лимитид“.
— Какво си направил? — Лиз мигом свали краката си от масата.
— Мамка му! — Хари удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. — Исках да го пробвам как ще реагира.
— Да го пробваш? За бога, Хари, това да не ти е игра!
— Уговорихме се да му се обадя от мястото на срещата и да се срещнем в „Лемън Грас“.
— Ресторантът, където бяхме с теб?
— Съседният. По-добре там, отколкото да ни устрои засада в дома си. Ние сме трима, мислех си, и си представях арест а ла Уо.
— И взе, че го подплаши, като спомена „Елен Лимитид“? — простена Лиз.
— Бреке не е глупак. Отдавна е надушил клопката. Пак ме подпита да не съм се разколебал да му стана кум. Искаше да провери дали съм му хванал спатиите.
— Що за комплексарско мерене на мускули! — изсумтя презрително Лиз. — Ако си вложил емоции в отношенията си с него, отърси се от тях. По дяволите, Хари, мислех те за по-голям професионалист.
Хари не отговори. Даваше си сметка колко права е Лиз. Беше се проявил като пълен аматьор. Защо, за бога, му трябваше да споменава „Елем Лимитид“? Имаше купища други предлози да повика Йенс на среща. Навярно в думите на Бреке, че някои хора си падат по риска заради самия риск, се съдържаше доза истина. Явно Хари влизаше в категорията на патологично хазартните типове, тъй презирани от Бреке. Не, не го бе поблазнил самият риск. Или поне бяха намесени и други фактори. Веднъж, на въпроса защо не стреля по яребиците, докато са на земята, дядо му отговори: „Не е красиво.“
Тук ли се криеше разковничето към жокера, който Хари бе подал на Бреке? Нима по силата на наследствено усвоена ловна етика Хари бе предпочел да подплаши плячката, за да я свали от въздуха, да ѝ предостави хипотетична възможност да се измъкне?