Щом отвориха вратата на апартамента, чуха, че телефонът звъни. Когато започне следващата война, хрумна му на Странд, докато бързаше да вдигне слушалката, сигурно ще ми го съобщят с този скъсващ нервите звън. „Бедствие. Американската телефонно — телеграфна система ви поднася своите почитания.“ Но беше Елинор.
— Побърках се — рече Елинор. — Цяла нощ звъня. После се обадих на Ръсел в къщата на Острова, като си помислих, че може да сте там, и той ми каза за Каролайн. Къде бяхте? Тя добре ли е?
— Много добре, много добре — отвърна Странд, мъчейки се да не допусне ядът да се долови в гласа му. — А ти къде си?
— В моята квартира. Едва тази вечер се прибрах. Искам да дойда.
— За какво? — попита злобно Странд.
— Татко, моля те, не се сърди. Нищо не съм направила, само се омъжих. Може ли да дойда?
— Ще попитам майка ти. — Той се обърна към Лесли. — Елинор се обажда. Искаш ли да я видиш тази вечер?
— Разбира се. Попитай я дали е вечеряла. Мога да й приготвя нещичко.
— Ще те чакаме — каза Странд. — Но майка ти иска да знае дали си вечеряла. Ако не си, тя ще ти спретне нещичко.
Елинор се засмя.
— Милата ми майчица. Първо ще нахрани зверовете, после ще задава въпроси. Кажи й да не се безпокои. Качила съм два килограма от сватбата насам.
Странд затвори.
— Яла е — каза той на Лесли.
— Обещай ми, че няма да й викаш — помоли го Лесли.
— Нека мъжът й да й вика — отвърна Странд. — Аз нямам сили.
Той взе някакво списание и отиде в кухнята, където единствено в целия апартамент светлината бе подходяща за четене, седна на масата и се загледа в карикатурите, които не изглеждаха смешни под ярките неонови лампи, монтирани от Лесли, когато бе разбрала, че се нуждае от очила за шиене и четене.
— А сега — каза Лесли — разправяй отначало.
Тримата седяха във всекидневната, където беше почти тъмно, тъй като всички лампи в стаята, с изключение на една, бяха опаковани. Елинор ги попита как е самочувствието на сестра й.
— Обезпокояващо високо — отговори й навъсено Странд, но Лесли се опита да я успокои.
Елинор седеше на ръба на един стол без тапицерия и изглеждаше по-млада и по-красива отвсякога, мислеше си Странд, спокойна, без никакви угризения.
— Всичко започна, разбира се, не това, а миналото лято — подхвана Елинор. — Видях го за първи път в Бриджхамптън у едни хора и още тогава реших, че трябва да имам този мъж.
Лесли погледна неспокойно Странд. Той знаеше, че по лицето му личи какво мисли за дъщеря си, която се изразяваше по такъв начин, независимо че бе омъжена.
— След една седмица той ми предложи да се оженим — продължи Елинор с тържествуваща нотка в гласа си. — Но ми каза, че рано или късно ще се махне от Ню Йорк и ще започне работа като журналист в някое малко градче, което може да бъде на хиляди километри от Ню Йорк, а според него от браковете, в които мъжът живеел на едно място, а жената на друго, нищо не излизало, тогава аз му отговорих: „Не, благодаря, приятелю“, и така… ние… просто продължихме да се виждаме. Той ме запозна със семейството си, повечето от близките му бяха много мили, но майка му направо угасна като ме видя. Родена е в Италия, а вие знаете, че италианците са католици, тя ходи на литургия всяка неделя и всеки празник, а когато може и през седмицата, и докато нямаше нищо против, скъпият й син да открадва по някой и друг уикенд с една протестантска съблазнителка, мисълта за брак би я изпратила на колене със свещ в ръка до най-близката статуя на Богородицата. Можете ли да си представите? В днешно време?
Да, помисли си Странд, мога да си го представя. В днешно време се леят реки от кръв заради вярата в един или друг бог. И кръвта на още неродени деца ще се лее по същите причини. В това отношение набожната майка на Джузепе Джанели бе по-съвременна от дъщеря му.
— Джузепе ме уверяваше, че женицата щяла да го преживее — разправяше Елинор, — и щом не трябваше да я виждам, нямах нищо против, така че продължихме да си караме по стария шеговит начин, докато… — тя замълча и после тонът й стана сериозен — докато той не отиде в Джорджия и онзи човек не му предложи да дойде веднага и да започне работа във вестника. Обади ми се от Джорджия — предполагам, че Ръсел ви е разказал тази част…
— Да, разказа ни — отвърна Странд.
— Съобщи ми, че приема работата — рече Елинор вече съвсем сериозно — и че ако искам изобщо пак да го видя, ще трябва да се омъжа за него pronto75. — Тя въздъхна. — Беше седем вечерта, когато ми се обади от Джорджия. Казах му, че трябва да си помисля. Той ми даде срок до сутринта. Не мога да си изкривя душата, че спах добре през тази нощ. Мамо — извика тя, — не мога да живея без него. Ти какво щеше да направиш, ако татко ти беше дал такъв ултиматум и знаеше, че говори сериозно?