Чаят бе сервиран на поляната зад къщата на директора — разлято бяло здание, облицовано отвън с дъски и с колони пред входа. Гостите бяха облечени неофициално и на Странд всичко му напомняше някои от събиранията в Хамптънс, на които Хейзън го бе водил през лятото. Жената на Бабкок, глуповата и мощна на вид, с басмена рокля на цветя и голяма сламена шапка с широка периферия, го разведе наоколо да го представи и той чу невероятно количество имена, и видя повече от петдесет лица, които по-късно трябваше да разпознава. Изненадващо число от гостите бяха или ергени, или стари моми. Знаеше, че Лесли ще отчете това като минус за заведението. За нея да не си женен след двайсет и пет години бе неестествено положение. Странд съжаляваше, че я няма. Тя винаги помнеше имена, а той винаги ги забравяше.
Всички изглеждаха приятни хора, макар че по лицата на мнозина имаше следи от неудачи и примирение със съдбата, особено на по-старите членове от преподавателския състав, а от сковаността на някои свои колеги се досети, че и те са там за първи път и вероятно текучеството в училището е доста голямо. Бабкок, директорът, и жена му го поканиха на вечеря, но той отказа под предлог, че ще намери нещо в града, който бе на по-малко от километър от училището. Стори му се, че по лицето на Бабкок се изписа облекчение. Той явно виждаше достатъчно често подчинените си през учебната година и не бързаше да се захване с проблемите на един непознат полуинвалид, натрапен му от човек, комуто е задължен.
Разходката до града в летния здрач, в който първите повеи на есента бяха изпълнили въздуха с аромата си, бе приятна, а кафененцето, където хапна някакво простичко ядене, беше чисто и приветливо. Нов живот, помисли си той, докато пиеше кафето си в почти празното заведение. На петдесет години съм и започвам всичко отначало.
„Бог да ти е на помощ“, му беше казал Джими.
Поръча си още едно кафе и се върна мислено към седмицата, която вероятно за него дълго време щеше да си остане последната в Ню Йорк.
Хейзън му се обади от кантората и му каза, че е с Ромеро, който горял от нетърпение да замине за Дънбъри.
— Мисля, че няма да ти създава проблеми. Поговорихме си хубаво и той ме изслуша внимателно, като го предупредих, че очакваме от него да се държи прилично в училището. Сега е отвън в приемната… Помолих го да поседи там, докато свърша разговора си с теб. Съобщих му, че е зачислен в твоя пансион, за да можеш да го държиш под око.
— Прекрасно — измърмори Странд.
Почти му се прииска Ромеро да се откаже.
— Изглежда кротък като агънце — продължи Хейзън. — Явно е много интелигентен и буден. Мисля, че ще се гордеем с него. Все едно, заслужава си да опитаме. Казах му, че ще го снабдя с пари за нови дрехи, и той остана доволен. Ромеро има нужда от нашата помощ — той естествено не може да се появи в училището със сегашното си облекло. Направих списък на нещата, които ще носят другите момчета. Имам сметка в „Брукс Бръдърс“77 и не знам дали ще ти представлява трудност утре да се срещнеш с момчето и да го облечеш прилично.
— Разбира се, че не — отвърна Странд. — Лесли иска тези дни да бъда вън от къщи колкото може по-често.
— Добре. Значи в десет часа пред „Брукс Бръдърс“. Удобно ли ти е?
— Напълно.
— Ще му дам списъка. Секретарката ми го е написала на машина и Ромеро ще ти го покаже. Естествено може да действаш и по свое усмотрение. Аз съм набелязал само основните неща. Според мен петстотин долара ще стигнат, как мислиш?
— Нямам представа.
— Ако трябва да надхвърлиш тази сума, не се колебай.
— Само му предай, че ако си вземе онази футболна фланелка, с която ходеше всеки ден на училище, ще кажа, че никога през живота си не съм го виждал.
Хейзън се засмя.
— Ще му предам. Е, когато имам време, ще дойда в училището да ви видя какво правите. Сигурен съм, че ако не за Ромеро, то поне за теб тази промяна ще бъде добре дошла.
Като затвори, Странд не беше чак толкова сигурен в това.
На другата сутрин Ромеро го чакаше пред входа на „Брукс Бръдърс“, което само по себе си беше изненада. В училище Ромеро почти винаги закъсняваше за часовете. За облекчение на Странд момчето изглеждаше доста прилично. Беше се подстригало и не носеше футболната фланелка, а вместо нея бе облякло някакво омачкано сако, което му бе твърде голямо.