— Ето списъка, сър — рече Ромеро, като влязоха в магазина. За първи път, забеляза Странд, момчето го наричаше „сър“ и той го прие като добър признак. — Мистър Хейзън каза, че вашата дума ще бъде закон.
Тонът му не беше враждебен. Може би, помисли си Странд, Хейзън е бил прав в преценката си за новото отношение на Ромеро.
В магазина, когато Странд поръча голяма пътна чанта и докато му пробваха разни панталони, сака, пуловери и ризи, обувки и чорапи, и едно връхно палто, момчето имаше вид на настръхнало диво животинче. Ромеро не даваше никакви предложения и приемаше мълчаливо всичко, което Странд избереше. Малко беше пораснал през лятото, но никога нямаше да стане висок. Странд се надяваше, че останалите момчета в пансиона не ще се занимават с футбол или с борба.
Странд бе изумен от цените, но успя да закръгли сметката малко под петстотин долара. Съмняваше се обаче, че облеклото на „Брукс Бръдърс“ за петстотин долара или дори за хиляда би успяло да накара Хесус Ромеро с неговото мургаво саркастично лице и трескави, сърдити, бдителни очи да изглежда като момче, чието място е в някакво забутано училище в Нова Англия, подготвяло повече от столетие ученици за Харвард, Йейл, Уилямс и Дартмът.
Докато продавачите изчисляваха сметката, Ромеро се обади:
— Искам да ви помоля за една услуга, сър. Бихте ли им казали да изпратят всичко на вашия адрес, откъдето ще мога да го взема в деня на заминаването си за училище?
— Защо? — попита озадачен Странд.
— Ако ги изпратят у нас, майка ми или брат ми ще ги откраднат и ще ги продадат.
Той го каза без никакъв упрек, като че ли това бе нещо обикновено за всички семейства.
— Мисля, че може да се уреди — отговори Странд и написа адреса си, като увери Ромеро, че ще предупреди жена си за доставката.
— Благодаря ви, сър.
Когато свършиха с покупките, беше дошло време за обяд. На Странд му хрумна, че случаят е подходящ, за да види как се държи Ромеро на маса. Като очакваше най-лошото, той го заведе в едно лошо осветено ресторантче, което, изглежда, се посещаваше предимно от чиновниците и стенографките на голямото учреждение наблизо. В тъмното, помисли си Странд, само аз ще мога да видя какви са маниерите на Ромеро. Но опасенията му се оказаха неоснователни! Ромеро се хранеше като гладно момче, но нито лапаше, нито мляскаше, нито си служеше неправилно с ножа и вилицата. Поради това, което бе казал за майка си, Странд се съмняваше, че приличното му държане на масата се дължи на нея. Вероятно, размишляваше Странд, то беше резултат от продължителното гледане на телевизия, където артистите непрекъснато сядат да ядат и се правят, че цял живот са се хранили в „21“78. Една точка в полза на телевизията, каза си той.
Разговорът се водеше повечето време от Странд. Когато попита Ромеро какво е правил през лятото, момчето само вдигна рамене и отговори:
— Мотах се.
— Прочете ли нещо?
— Малко. Повечето глупости.
— Какво по-точно?
— Не си спомням заглавията.
Странд беше сигурен, че лъже.
— Единственото нещо, което ме грабна, е „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя“. От някой си Гибън79. Чували ли сте за него?
Той погледна Странд над масата с такова изражение, което у някое обикновено момче на неговата възраст би изглеждало дяволито.
— Да, чувал съм го — отговори Странд, без да доставя удоволствие на Ромеро, като му покаже, че се е подразнил от насмешката му. — Какво ти хареса в него?
— Не съм казал, че ми е харесал. Просто съвпадна с някои от моите идеи.
— Например?
Ромеро извади пакет цигари от джоба си и скъпа на вид запалка. Той предложи цигара на Странд, но когато Странд поклати глава, рече:
— О, забравих, че не пушите. Моите идеи… ами че нищо не е вечно. Старите римляни — те са смятали, че светът е техен, разпореждали са се с всички и са разправяли на хората колко са велики, мислели са си, че оказват страхотно благоволение на нещастните тъпаци от другите страни, като ги правят римски граждани, въобразявали са си, че са големи храбреци и ще изкарат вечно. Истински големите храбреци за мен са варварите, готите, дето не са имали бани, нито пък вомиториуми и не са писали стихове, нито са си губели времето да хвърлят хора на лъвовете, да държат надути речи и да си издигат триумфални арки, които не са носели пурпурни тоги и са произлезли не оттам, откъдето трябва, и са знаели само едно — как да светят маслото на римляните. Те ми допаднаха най-много и аз през цялото време бях на тяхна страна. Мистър Гибън не е писал само история. Той описва и Британската империя два века преди събитията в тази книга, империята, в която слънцето никога не залязва, пише и за тлъстите американци и това ме накара да проумея, че когато му дойде времето, аз ще бъда един от готите. И много хора, които живеят в моя квартал и в квартали, подобни на моя, ще разберат, че също са храбри готи, и ще светят маслото, на когото трябва, нищо, че някои се маскират като мен в пурпурни тоги от „Брукс Бръдърс“.