— За първи път чувам, че има чичо — отвърна Странд. — Той обича да си измисля. — Ако беше склонен да спори с Ромеро, което в най-добрия случай би било безполезно, можеше да му напомни, че писателят, когото той цени толкова много, мистър Гибън, употребява думата „военна храброст“ с одобрение почти на всяка страница. Странд бе разбрал, че последователността не е най-изявената черта на момчето.
— Смятате ли, че бихте могли да поговорите с него? — попита плахо мис Колинс. — Щом защитава мнение, което може да смути другите момчета, по-добре да дойде при мен след часа, и да ми го каже поверително!
— Мога да опитам — отговори той. — Но нищо не ви гарантирам. Той не е много по поверителните работи, както казват момчетата. — Изведнъж Странд прозря характера на Ромеро в нова светлина. Момчето винаги си търсеше слушатели, дори слушателят да е само един, и предпочиташе те да са настроени срещу него. Като че намираше емоционален отдушник във враждебността и наред с това добиваше чувство за власт над хората, които бяха по-възрастни и в обществено отношение много по-силни от него. Ако Странд си представяше бъдещето на Ромеро, той го виждаше като оратор, който трябва да бъде охраняван от полицията, защото влудява тълпата и я подтиква към разпри и стълкновения. Това видение не беше успокояващо.
— Една от трудностите в държането ми към него — продължи мис Колинс с тихия си извинителен тон — идва от това, че той винаги говори с най-голяма учтивост, със съответното обръщение и „ако мога да попитам“. Освен това е най-добре подготвеният ученик в класа. Има математическа памет и може да цитира дословно цели пасажи от книгите, които е прочел, в подкрепа на доводите си. Когато дадох на класа примерен списък на книгите за прочит през семестъра, той го захвърли презрително и заяви, че вече е прочел повечето от заглавията и че изобщо няма да си губи времето да отваря другите. Дори възрази, че „Одисей“ на Джеймс Джойс и „Любовникът на лейди Чатърли“ не били включени в списъка. Представяте ли си, и това е момче на седемнайсет години!
— Както се казва — рече Странд, — той е прекалено умен за възрастта си. Или прекалено лош за годините си.
— Според него тези две книги били едни от основните в съвременната литература и да се пренебрегват, било обида за интелигентността на класа и отричане на сексуалността на съвременния човек. Откъде мислите, че черпи тези идеи? — попита жално тя.
— От обществените библиотеки.
— Бих искала да има курс за по-напреднали — додаде мис Колинс. — Веднага бих го включила в него. Боя се, че е някакъв гений. Никога не съм имала такъв ученик и не бих искала пак да имам.
— Не унивайте — каза Странд. — Поради темперамента си той непременно ще се забърка в нещо и ще го изключат.
— Няма да мога да го дочакам — за първи път рече категорично мис Колинс.
Докато тя се отдалечаваше тъжно за следващия си урок, Странд изпита егоистично облекчение, че поне този семестър Ромеро няма часове при него.
Сред задълженията на Странд като директор на пансиона влизаше и това да проверява стаите на момчетата на всеки две седмици, което той правеше, докато те бяха в час. Натъкваше се на обичайните различия в реда — от старомоминска чистота до нещо като типична детска немарливост. Стаята на последния етаж, която заемаха Ромеро и Ролинс, бе доста чиста, но между двете й половини съществуваше такава голяма разлика, като че ли по средата се издигаше невидима стена. Леглото на Ролинс беше покрито с шарено навахско81 одеяло, а върху таблата в горния край бе сложена кафява възглавница с голямо филцово „У“82, избродирано с жълто на калъфката, инициалите на училището, които бе заслужил да носи като участник в неговия отбор. Върху бюрото му имаше цветна снимка в тежка сребърна рамка — двойка негри на средна възраст със сериозен вид, застанали пред бяла веранда, и надпис: „От мама и татко, с обич“. До нея бе подпряна снимка на хубаво усмихнато чернокожо момиче по бански костюм със следното целомъдрено посвещение, изписано с красив женски почерк: „За нежен спомен, Клара“. На стената висеше огромна снимка на четири грамадни ухилени момчета, най-малкият от които бе самият Ролинс; до едно бяха облечени в традиционните университетски пуловери с различни букви на тях, всичките явно братя. Ролинс държеше футболна топка, братът до него бейзболна бухалка, а другите двама — баскетболни топки, за да покажат, че спортните им заслуги не са само в един спорт. Те представляваха внушителна, макар и симпатична група, и едва ли някой съсед би имал неблагоразумието да влезе в спор с тях.