— Тя дори не го спомена. Каза, че изглеждал по-внимателен и стеснителен от другите момчета.
— Това би изненадало Ромеро — промълви сухо Странд.
— Чувствала, че той няма желание да прилича на останалите момчета от своя клас.
— Почти няма такава опасност.
— И без това му било невъзможно, заявил той пред нея. От него щяло да излезе нещо голямо. — Още не знаел какво точно, но бил сигурен, че ще е голямо. Животът на почти всички момчета в училището се движел по релси… Каролайн сподели, че тонът му бил презрителен… На тях всичко им било предначертано — отиват в Харвард или Йейл, после в икономически институт, след което във фирмата на баща си, стават адвокати или президенти на банки, пипват големите пари и се пенсионират на петдесет и пет годишна възраст, за да играят голф. Всички ги очаквали големи изненади обаче. Той имал едно огромно предимство — него нищо нямало да го изненада. Те щели да го научат на разните номера…
— Кои те? — попита Странд.
— Не е обяснил на Каролайн кои. Само споменал, че щял да ги бие на тяхната собствена игра, на своята игра и въобще на всяка игра, която се води. Говорел много разпалено за тези неща, като че ли ги е обмислял дълго време, и тя предполага, че изглежда за първи път има възможност да ги сподели с някого.
— Предположението й не е вярно — рече Странд. — И аз съм получавал малка доза от същото. Не съвсем същото, но почти. — Той си спомни разговора за готите.
— И Ромеро им бил благодарен за това. Те го образовали. Като фелахите86 в Алжир, които учили в Сорбоната, а после изритали французите от страната, и като хитрите арабчета, завършили Харвард и Оксфорд, които щом свалили официалните костюми и си облекли пустинните одежди, се обърнали на сто и осемдесет градуса и накарали англичаните и американците да пуснат кръв за петрол като заклани свине.
— И какво мисли Каролайн за тази приятна информация?
— Тя му казала, че според нея само се прави на интересен, за да й се докара, че е прочел всички тези работи някъде и сега се опитва да я смае с приказките си.
— Това сигурно го е поласкало — забеляза Странд.
— Той я изгледал кръвнишки и тя си помислила, че ще стане и ще си тръгне. Но не го сторил. Отвърнал й, да, разбира се, че го е прочел някъде, сам го бил написал, след като прекарал една седмица в училището и си задавал въпроса какво, по дяволите, търси тук. Сигурно не са го приели, за да рита топка.
— Може би не е излъгал — рече Странд, — че сам го е написал. Звучи в негов стил.
— После я попитал тя къде учи и когато му казала за стипендията си по лека атлетика, той се засмял. Двама случайни бегачи, рекъл. Той поне знаел от какво бяга. Ами тя от какво бягала? После й съобщил, че дори след тъчдауна следобед, пак щял да напусне отбора, стоял само заради своя приятел Ролинс. Игрите били за децата.
— Джонсън няма да се разплаче, ако напусне — отбеляза Странд.
— Кой е този Джонсън?
— Треньорът по футбол. Ромеро разправял наляво и надясно, че няма въображение, и това стигнало до ушите му.
— Знам, че го мислиш за труден младеж — рече Лесли, — но никога досега не съм чувала Каролайн да говори за някого така. Тя твърди, че тази вечер била най-прекрасната, в целия й живот и когато се върнала вкъщи след вечерята, седнала и написала всичко, което си спомняла.
Още един в семейството, който си води дневник, помисли си Странд, сигурно е наследствено заболяване.
— Тя, изглежда, е запомнила всяка негова дума — забеляза той.
— Това не е всичко — продължи Лесли. — Когато Каролайн му разправила, че иска да стане ветеринарен лекар, Ромеро й казал, че се опитва да спаси не този биологически вид, дето трябва. Той знаел къде би следвало да работи, след като завърши — в стария му квартал в Манхатън. Там гъмжало от животни, имало цели стада, на два крака, и всичките болни. Според него тя щяла да бъде много по-полезна там, отколкото да дава хапчета на пекинези против глисти. Каролайн си помислила, че той й се подиграва, но после я попитал много сериозно дали ще има нещо против да й пише. Каролайн поискала да знае за какво би желал да й пише и той й отговорил: за политиката, убийствата, за рушветчийството, мизерията, цвета на кожата на хората, лъжите на историята, напалма и водородната бомба, за футбол… Когато си бил на неговите години, чувал ли си някой на тази възраст да говори така?
— Не — отвърна Странд, — времената тогава бяха други.