— Казал й, че може също да направи опит да напише някое и друго любовно писъмце.
— Копелдакът му с копелдак! — възкликна Странд.
— О, Алън, момчето просто е искало да покаже на едно хубаво момиче, че е по-изискано, отколкото е в действителност. А докато дойде време отново да се видят, те дори няма да помнят имената си.
— А какво е казала Каролайн… за любовните писма?
— Отговорила му, че според нея в това няма нищо лошо. — Лесли се усмихна при тези думи, сякаш се беше уверила, че срамежливата й дъщеря най-после е усвоила правилата на женската игра. — Момчето не се е шегувало — продължи Лесли. — Когато пристигнахме в колежа, там я чакаше вече писмо от него. Тя го прочете и ми го даде. Нямаше дата, нито започваше със „скъпа Каролайн“ или, „скъпа каквото и да било“. Цялото бе повторение на онова, което й беше говорил за алжирците по време на вечерята. Дори не бе подписано. Каролайн каза, че това било първото любовно писмо в живота й. Разбира се, тя се смя на него, но заяви, че ще го запази и ще го показва на другите момчета да се поучат как да разговарят на ниво, ако започнат да й плещят обичайните тъпотии. — Тук Лесли леко се намръщи. — Надявам се, че не се превръща в кокетка. Едва ли не всички мъже в колежа я зяпаха навсякъде, където и да отидехме.
— Ти настоя да й направят операцията на носа — рече Странд.
— Тези рискове са неизбежни — отвърна Лесли, но не шеговито. Тя поклати глава, сякаш да се отърси от опасенията за дъщеря си. — Сигурно ще се промени поне още десетина пъти, докато я видим отново. С нас или без нас.
— Не каза нито дума за Елинор, как е тя? — попита Странд. След Аризона Лесли беше отлетяла за няколко дни в Джорджия, за да посети младото семейство. — Щастлива ли е?
— Много — отвърна Лесли, — доколкото можех да видя. Макар че градчето е ужасно.
— Мила Лесли — рече Странд и се усмихна, — ти казваш това за всеки град, който не е Ню Йорк.
— Но не го казвам за Бостън или за Сан Франциско, нито дори за Атланта — защити се Лесли.
— За всяко населено място с по-малко от един милион жители. Не те питах за града. Попитах за Елинор и Джузепе.
— Изглеждат във възторг от работата си — отвърна неохотно Лесли. — Смятат, че са подобрили качеството на вестника със сто процента и по всичко личи, че му посвещават по шестнайсет часа на ден. Имат голяма стара къща, която сякаш всеки момент ще се срути. Нещо средно между „Тютюневият път“87, почистен за филмови снимки, и плантация отпреди Гражданската война. Елинор казва, че била чудесна за младоженци. Когато се скарат за нещо, могат да спят в отделни спални, толкова отдалечени една от друга, че трябва да общуват помежду си на къси вълни. Успях да си поговоря с тях само на пресекулки. Щом седнехме да се храним, телефонът започваше да звъни и единият от двамата трябваше да излети да свърши нещо. Мен би ме подлудило, но те и двамата май от това живеят. Когато се опитах да разбера дали печелят, или губят, веднага смениха темата. Изглеждаха безумно влюбени един в друг и според мен това е най-главното. — Тя се измъкна от прегръдките му и каза: — Боже мой, сигурно е минало полунощ. Има ли топла вода? Трябва да се изкъпя, цял ден съм пътувала.
— Има топла вода. Поне така мисля. Не искаш ли първо да пийнеш нещо да отпразнуваме завръщането ти вкъщи?
— Може би след банята. Ще се обадя, когато съм готова. — Тя се наведе и го целуна. — Липсвах ли ти?
— А ти как мислиш?
Лесли се засмя и влезе в банята. След малко той чу шуртенето на водата.
Когато отиде в спалнята след няколко минути, тя беше вече в леглото, сресана, с блестяща коса. Той се съблече и легна, като се сгуши в нея. Започна да я гали, но тя внимателно се отдръпна.
— Боя се, мили, че…
Не беше необходимо да я пита от какво се бои — доктор Принз го бе предупредил. Въпреки че изпълняваше предписанията на доктор Принз, като си угаждаше и същевременно се лишаваше от много неща, все още усещаше внезапни пристъпи на умора и тогава едва успяваше да си наложи да прекоси двора на колежа или да влезе в час.
— Разбира се — рече Странд и се отдръпна в другия край на леглото. Това е невъзможно, помисли си той. Утре вечер ще спя в другата стая.
Оттогава без повече приказки старото тясно легло на Джими в другата спалня се оправяше за него всяка вечер.
Тази вечер беше хубава за нашия брачен живот във всяко отношение, рече си той, докато седеше зад бюрото, загледан в огъня и потънал в спомени.