После въздъхна, стана, протегна се, сложи дърво в угасващата камина, тъй като още не му се спеше, отиде в кухнята и си наля едно уиски с вода.
Върна се във всекидневната с питието. Над главата си чу шум от стъпки. Старата дървена сграда скърцаше и пъшкаше и гредите й издаваха всяко движение. Беше сигурен, че момчетата си правят забранени посещения след определеното време, но не искаше да знае какво означава нощното движение. Някоя и друга тайна цигара може би, подаване от ръка на ръка на фас марихуана или поделяне на нелегално внесен алкохол. Един съвестен и примерен учител, помисли си той, би се промъкнал горе колкото може по-тихо, би заловил виновниците на мястото на пубертетските им престъпления и би стоварил върху главите им подходящо наказание. А кое наказание е подходящо за престъпленията в днешно време, би било трудно да се реши. Докато работеше в системата на държавните училища, поне не бе длъжен да се занимава с това какво вършат учениците му след часовете. Обикновено хората спазват известно равновесие между печалби и загуби в живота. Докато поверениците му не изгоряха къщата, най-добре би било да си затваря благосклонно очите. Не се беше интересувал по какъв начин поддържат ред другите учители, а и никой не му бе давал съвети по този въпрос. Чудеше се какво би си помислил за поведението му някой преподавател от Итън или Хароу88, училища, в които, доколкото знаеше, все още прилагаха боя с пръчки. Дали такъв педагог би се изкачил смело по стълбите и би въдворил ред, като отсъди сурово: толкова удара с пръчката за пушене, толкова за пиене, толкова за говорене след определеното време? Неговият собствен син не беше по-голям от някои момчета в пансиона и Странд никога не го беше наказвал, освен с някоя по-остра дума, изречена рядко. Ако Джими бе постъпил в Дънбъри, Итън или Хароу вместо в държавна гимназия, дали сега щеше да бъде въвлечен в света на брадати китаристи и необуздани рок звезди, тъпкани с пари, обречени да умират от злоупотреба с хероин или други опиати, преди да са навършили трийсет години?
Той остави питието си на бюрото, седна, подвоуми се, после взе писалката и започна да пише.
Разсъждавам за различията между старата образователна система и сегашния либерален порядък, при който учениците получават научни степени за едни от най-големите глупости, които умът на някой преподавател би могъл да побере. Когато човек си помисли за поетите, философите, държавниците и войниците, излезли от старата британска система и от колежите с църковна ориентация в Съединените щати, които съществуват още отпреди Войната за независимост, трудно е да се повярва, че ние правим най-доброто за децата си така, както дедите ни са успявали със своите. В английските училища е имало място за ексцентрици — а при нас намира ли се дори място за учени? Джентълмени? Поети? Хубава тема за разговор с Ромеро. Дали не трябва просто да отида при директора и да му кажа, че момчето е опасно, представлява заплаха за всички ни и да го накарам да го изключи незабавно? Знам, че няма да го направя. Аз страдам наред с останалите, тук, както страда и Ръсел Хейзън — от либералното суеверие, което, след всичко станало, ни кара все още от приличие или от чувство за вина да изразходваме средствата си и доброжелателството си за образованието и дори за въоръжаването на нашите собствени араби, фелахи и поканени иранци. Няма да обсъждам това в учителската стая на чаша чай. Аз съм като че ли най-странният човек сред тях и когато ме питат за работата ми в държавните училища, въпросите им звучат така, сякаш са зададени на някого, прекарал най-хубавите години от живота си на война.
Общо взето, обаче са добри хора, лишени от амбиция, качество, което толкова често прави човека отблъскващ.
Думата „амбиция“ навежда на безконечни размисли. Едва миналата седмица Хейзън ми се обади по телефона, уж да ми се извини, че не може да дойде да ни види как сме. Отвърнах му не съвсем искрено, че всичко върви чудесно. После той ми каза, че би искал да говори с мен по един въпрос. Не се отнасяло за развода му, нито за хубавата юристка от Париж, както си бях помислил отначало, а за Елинор и Джанели. Отговорих му, че когато Лесли им е била на гости, й се е сторило, че се оправят много добре. Хейзън беше на друго мнение. Бил разговарял със своя приятел, собственика на вестника, който го предупредил, че двамата младежи проявявали повече амбиция, отколкото трябва, променяли установени порядки, които осигурявали процъфтяването на вестника почти половин век, уволнявали стари служители и назначавали млади всезнайковци от източните университети по журналистика и влизали в противоречие с хората от градчето заради своеволията си. Изглежда, че обвинявали Елинор дори повече от мъжа й. „Разправят, че води мъжа си за носа“ — казал на Хейзън неговият приятел. — „Освен това се оплаква, че се отнасят с него като с чуплива реликва от друга епоха. Може и да преувеличава — добави Хейзън, — но няма да е зле, ако ги посъветваш да проявяват малко повече търпение.“
88
Две от деветте най-стари и престижни частни училища за привилегировани момчета в Англия. — Б.пр.