— Малко — призна Странд.
— Просто защото няма много време за губене, затова — извини се Хейзън. — Учебните занятия започват само след два месеца и преподавателите трябва да бъдат уточнени. И още нещо. Бабкок ще ходи на гости на свои приятели в Монток другата седмица и ще може да се отбие тук, за да си поговорите, което ще ви спести едно пътуване до Кънетикът.
— Всичко звучи много обещаващо — рече уморено Странд. — Разбира се, първо ще трябва да поговоря с Лесли.
— Аз вече говорих с нея — рече Хейзън. — Тя одобрява с цялото си сърце.
— На мен нищо не ми е казвала — отвърна Странд. — А може и да е казала, но аз не си спомням. Много неща не си спомням тези дни, нали разбирате.
— Това ще се промени — вметна уверено Хейзън. — Както и да е, тя пожела първо аз да ви го съобщя. Не искала да ви влияе прекалено много.
Странд кимна.
— Откакто излязох от болницата, тя се държи с мен, като че ли съм направен от стар порцелан.
Хейзън се засмя.
— Забелязах. Но когато се оправите, и това ще се промени, както всичко друго. Ще започнете да ставате от леглото и да се движите сам и няма да повярвате колко различен изглежда светът.
— Не, благодаря, стига толкова изненади.
Когато Хейзън излезе от стаята, той си позволи лукса да изпусне една въздишка, която бе потискал, докато човекът беше там. „Ще трябва да мислите до края на живота си“, каза Хейзън. Освен всичко друго това означаваше и за пари. Постоянно и винаги — за пари. Знаеше, че това, което се беше случило с него, е много скъпо, ала за първи път от трийсет години и нещо не питаше кое колко струва. Но сметката скоро ще му бъде представена и ще трябва да я плати. Отново въздъхна.
Затвори очи и се унесе в дрямка. Когато се събуди, смътно си спомняше, че Хейзън беше идвал в стаята и споменал за някакво училище. Но не се сещаше нито как се казва училището, нито къде се намира, нито името на човека, който щеше да дойде да говори с него, нито дали Хейзън го осведоми за заплатата. Отпусна се назад и пак задряма.
Сутринта, когато доктор Колдуел му каза, че може вече да слиза долу, той настоя да се облече, макар Лесли да се опита да го убеди, че ще бъде по-лесно само да си наметне един халат върху пижамата.
— Няма да позволя терасата на Ръсел Хейзън да заприлича на предната веранда на някой старчески дом — възрази той.
Дори се обръсна. За първи път се поглеждаше в огледало след злополуката, както наричаше случката в себе си. Беше блед и много слаб, очите му изглеждаха огромни на изпитото лице и приличаха на две въпросителни, очертани с черно мастило. Докато беше на легло, мистър Кетли го бръснеше през ден и не се нуждаеше от огледала.
Обличаше се с бавни и внимателни движения, съзнавайки, че костите и артериите в обвивката от застрашена плът са крехки. Но все пак нали се движеше. Лесли стискаше ръката му, докато слизаше по стълбите, хванал се за перилата, а мистър Кетли вървеше с лице към него, сякаш се боеше, че изведнъж ще политне напред и ще трябва да го хванат.
Легна на терасата в един шезлонг, повдигнат върху възглавници, с одеяло върху коленете, изпълнен с благодарност към топлото слънце и бриза от океана. Всичко му се струваше съвсем ново — малките бели облачета по лятното небе, цветът на морето, въздухът в дробовете му. „Вън от опасност сте — му бе казал доктор Колдуел. — Ако внимавате.“ Да внимава, му бе обяснил доктор Колдуел, означаваше да не се качва по стълбите повече от веднъж на ден, да се храни умерено, да се въздържа от алкохол, секс и тревоги и най-важното, да не се вълнува. Странд обеща да внимава. „Ще си поставя за цел да хвана тен — бе заявил той на доктор Колдуел — и да не се вълнувам.“
Каролайн му разказа как всички говорели за неговия кураж. Той не я попита кои всички, не се чувстваше нито смел, нито страхлив.
Като лежеше така, а Лесли седеше до него, хванала ръката му, изведнъж осъзна, че в продължение на много седмици се е интересувал само от себе си.
— Разправи ми всичко — помоли той Лесли, — за всички. — Сякаш току-що се връщаше от дълго пътешествие до някакво място, откъснато от целия свят. Долината на сенките. Дали може да я достигне Уестърн Юниън65, сателит или човешки глас? — Първо за теб. Какво става с уроците ти?
— Оправям се някак си с тях — отговори уклончиво Лесли.