— И каква толкова полза от подобно нещо?
Лесли сви рамене.
— Линда смята, че това ще промени изцяло възгледите й за живота. Цитира дословно разни случаи: нейни племенници, съученички, разни плахи малки същества, които сега живеели като принцеси.
— Но Каролайн изглежда, и така има успех тук, независимо от носа си — защищавайки се, възрази Странд. — Ето това момче във втори курс от Уеслиън, Джордж Андерсън, което идва да я взема почти всяка вечер.
— На мен не ми харесва — рече Лесли.
— Това е отделен въпрос. За първи път някое момче изобщо проявява интерес, към нея.
— Той е разглезен младеж — продължи Лесли, пренебрегвайки думите на Странд. — Момче на тия години, и с такава луксозна кола. — Момчето караше корвет. — И как фучи по алеята и после набива спирачки, като че ли е някоя кинозвезда. Никак не ми харесва. С всички се държи направо невъзпитано и се зъби на Каролайн, ако закъснее с една минута и негова светлост трябва да чака. Казвам ти, всяка вечер стоя будна, докато се прибере, което никога не съм правила с Елинор, когато излизаше със своите приятели.
— С Елинор беше друго. И то не защото нямаше проблеми с носа си.
— Кой знае?
— Както и да е, нали се прибира рано и цяла?
— Засега — добави мрачно Лесли.
— Бих бил признателен на Линда Робъртс, ако си пазеше мнението за себе си.
— Тук не си познал, всеки друг може, но не и тя — засмя се Лесли. — Хайде да не говорим повече за това. Човек, който току-що се съвзема от сърдечен удар, има да мисли за по-важни неща. Елинор ще дойде за уикенда и аз ще поговоря с нея.
— Искаш да кажеш, че вземаш това на сериозно? — попита невярващ Странд.
— Наполовина — отговори Лесли. — А, Джими се обади сутринта. Ти спеше и аз не те събудих. Намерил си е работа.
— Знам — рече Странд. — Хърб Соломон беше тук и ми каза. Донесе ми един хляб омесен от жена му. Ще го изядем на обяд. Мистър Кетли го занесе в кухнята.
— Много мило от страна на Соломонови. Какво ти е мнението за работата?
— Няма да му навреди.
— Прекалено млад е за такова нещо.
— Бързо ще порасне в това поприще — рече Странд.
Лесли въздъхна.
— Ще взема да отида при някоя гледачка да ми каже какво ще стане с нас през следващите пет години. Линда имала някаква циганка в Гринич Вилидж69. Била направо невероятна. Правела хороскопи. Предсказала смъртта на мистър Робъртс.
— Точно от такова нещо имаме нужда сега — подхвърли иронично Странд. — Кажи на Линда Робъртс да си гледа задълженията като меценатка или каквото е там на изкуствата.
— Тя го прави от добро сърце. Не е чак толкова глупава, колкото изглежда.
— Никак дори — додаде Странд.
— Просто не е сигурна в себе си, бои се за остатъка от живота си, още не е преживяла смъртта на мъжа си, чувства се неудобно в кожата на богата вдовица и скрива всичко това, като се преструва на глупава. Тя предпочита хората по-скоро да й се присмиват, отколкото да я съжаляват. Всеки със своята маска.
— А твоята каква е? — попита Странд.
— Аз се преструвам, че съм възрастна сериозна жена — отвърна Лесли, — макар всъщност да съзнавам, че съм само едно осемнайсетгодишно момиче, което не е съвсем сигурно дали момчетата го харесват, или не. — Тя се засмя, стана, наведе се и го целуна по главата. — Слънцето никак не съсипва твоята коса — каза тя. — Ще ида да се приготвя за обяд.
Но когато се прибра в къщата, той я чу да свири на пианото нещо тъжно и сложно, което не можа да познае.
Веднъж, когато влезе във всекидневната у тях и тя свиреше Бах, я попита за какво мисли, като седи на пианото. „Надявам се — отговори му тя, — че така се обръщам към бога.“
Сега, като седеше на морското слънце, получил измамно здрав тен, слаб, но отървал се от тръбичките, машините и блещукащите циферблати на болницата, той се заслуша в мрачната и непозната музика на жена си, която бяха посъветвали да иде в града при някаква циганка, предупредила Линда Робъртс за края на мъжа й. Звездите по техния път, съдбата във вихъра на планетите, смърт по коридорите…
Господи, помисли си той, чувствайки се съвсем крехък в удобния си, покрити с одеяло шезлонг, какво ще се случи с мен, какво ще се случи с всички нас?