— Да, правилно — отвърна тя, равномерно и плавно движейки ръката си нагоре-надолу — макар да не беше вярно. Вече съм преситена от разглеждане на забележителности. Няколко дни, прекарани в една градина на юг, щяха да бъдат чудесен завършек на пътуването ни.
— Тогава, защо не го каза?
Лесли тихо се засмя.
— Миличък — отговори тя — ваканцията е негова.
— Май че нямахме особен избор.
— Никакъв. — Тя престана да се реши и се погледна в огледалото. — Мислиш ли, че изглеждам по-млада, отколкото преди две седмици?
— С няколко години — отвърна той.
— И на мен така ми се струва. — Тя продължи да се реши. — И все пак, бих искала поне веднъж да видя Средиземно море.
— Следващия път, като дойдем в Европа — рече той, — сами ще си поемем разноските.
— Следващия път — промълви тихо тя, — кой знае дали ще има следващ път?
Той се обезпокои от ехото на собствените си мисли. Смътно почувства, че тази вечер и двамата се нуждаят от утеха, и едва не я повика в леглото си, за да спят прегърнати. Но нищо не каза. Не знаеше дали да се гордее с благоразумието си, или да се презира за малодушието си. Затвори очи и заспа под коприненото шумолене на косата на жена си, която тя разресваше в тъмната стая.
Когато Странд, Лесли и Линда Робъртс слязоха от своите съседни стаи във фоайето в десет часа на следващата сутрин, очакваше ги изненада. Хейзън ги посрещна с една фрапантна на вид блондинка, която носеше елегантно черно дипломатическо куфарче. Тя беше облечена строго в прост вълнен костюм и обута с ниски обувки.
— Това е мадам Аркур. — Той произнесе името й по френски маниер, изпускайки последното „т“70. — Тя работи в нашата кантора тук и ще ни кара. Ние заминаваме заедно за Саудитска Арабия и имаме да уточним някои служебни въпроси, преди да тръгнем. Не се безпокойте, не е необходимо да говорите с нея на френски. Майка й е англичанка. — Той изстреля всичко това на един дъх, сякаш се притесняваше малко от неочакваната поява на мисис Аркур.
— Мистър Хейзън винаги бърза да го каже, когато ме запознава с американци — рече жената с усмивка. Служебната строгост изчезна от лицето й, а гласът й бе тих, спокоен и приятен, тя не изговаряше напълно всички думи, но акцентът й не беше така дразнещ като английския. — Изглежда, не иска да го обвинят нито за миг, че има предпочитания към французите.
— Тя е адвокатка — обади се Хейзън. — Аз си имам работа с френски адвокати само при крайна необходимост. Е, багажът е в колата. Да тръгваме ли?
Той се упъти навън с мисис Аркур, а другите ги последваха.
— Значително подобрение в сравнение с нашия стар познат Конрой, как мислиш? — прошепна Странд.
— Да, поне в козметично отношение — отвърна Лесли.
Пред вратата ги чакаше огромен черен кадилак, мисис Аркур седна на мястото на шофьора, а Хейзън се настани до нея.
— Мисис Аркур ще шофира — каза той. — Аз не обичам да карам, а ако пусна Линда зад волана, сигурно ще трябва да скоча от колата още преди да стигнем до Порт Сен Клу, знам, че Алън няма книжка, а за френските пътища Лесли е още твърде нова в този занаят. Добре ли сте отзад?
Макар че беше казал спортно облекло, той самият носеше тъмен костюм и бяла риза със стегната яка и тъмна вратовръзка, което накара Странд да се почуди какво ли пък би облякъл тогава за погребение. Въпреки че бе понапълнял в Париж, неговата яка, както чувстваше с неудобство, разкриваше част от адамовата му ябълка съвсем не по модата.
— Екстра сме — отвърна Странд. — Не би могло да бъдем по-добре.
Мисис Аркур запали и колата потегли. Тя караше умело и уверено в слабото улично движение.
Беше прекрасна утрин, слънчева, но не много топла, и Странд се облегна доволно назад, изпитвайки наслада да гледа парижките здания, а после зелената хълмиста местност, в която се движеха, когато минаха през тунела под Сена и продължиха на юг.
Спряха в Шартр и влязоха в катедралата. Странд искаше да може да я разглежда с години, за да види всичко, но Хейзън беше явно ядосан от шумна група германски туристи, чийто екскурзовод им говореше на техния език на висок глас, който подхождаше за политическо събрание.
— Дайте да се махаме оттук — изръмжа Хейзън, след като бяха постояли само десетина минути. — Гладен съм. — Отказа обаче да обядват в Шартр. Препоръчвам катедралата, но не и храната. — Каза им, че само на половин час път край шосето имало чудесно място.