— О, боже! — промълви тихо тя и се отпусна на едно от креслата във фоайето. — Лас Вегас. Какво ли им е хрумнало? Това изобщо не е в стила на Елинор. Толкова е изтъркано. И защо е трябвало да бягат така? Мислиш ли, че това момче има нещо за криене?
— Съмнявам се.
— Защо не са почакали поне да се приберем? Боже господи, остават само няколко дни.
— Може да са искали да го свършат, докато ни няма — отговори Странд. — За да не ги караме да вдигат много шум. Сега сватбите не са като по наше време.
Родителите на Лесли бяха настоявали да направят църковна сватба и официален обяд, и той още си спомняше целия ден като ужасно мъчение. Дни наред след това лицето му изглеждаше сковано от усилието да се усмихва фалшиво на стотиците хора, които се надяваше да не види никога повече. Въпреки това беше малко разочарован от дъщеря си и забеляза, че и Лесли е засегната. Елинор бе открито и прямо момиче и в постъпката й имаше нещо тайно и подозрително. Той споделяше ужаса на Лесли от крещящите фабрики за бракосъчетания на Лае Вегас.
— Дори не знаем къде е — каза Лесли и очите й, зачервени и бездруго от простудата, се напълниха със сълзи, — за да можем поне да им се обадим и да ги поздравим. И нито дума за Каролайн и Джими. Все едно напълно е забравила, че има семейство.
— И без това вече нищо не можем да направим — рече Странд. — Сигурно, като се върнем, ще ни обяснят защо е било всичко. Хайде да се качваме. Изглеждаш по-зле, отколкото ако беше само настинала. Ще повикам лекар.
— Трябва да е силно предчувствие — каза Лесли, стана и тръгна към асансьорите. — Всеки път, преди да се случи нещо неприятно, аз се разболявам. — Обикновено Странд се усмихваше, когато тя заговаряше за предчувствията си, но днес не го направи. — Изобщо не трябваше да предприемаме това пътуване — добави Лесли. — Нямаше да стане така, ако си бяхме там.
Горе той й помогна да се съблече и да си сложи пеньоара, след което тя се пъхна вече трепереща в леглото.
Тъкмо когато лекарят си тръгваше, след като им каза, че според него Лесли има остро възпаление на бронхите и я съветва да полежи няколко дни и да пие лекарството, което ще й предпише, телефонът иззвъня. Беше Линда.
— Алън, днес следобед тръгвам за Мужен. Смяташ ли, че Лесли е достатъчно добре, за да дойдете с мен? Слънцето ще й се отрази чудесно.
— Съжалявам — отговори Странд, — докторът каза да лежи.
— О, колко неприятно! — Но от тона й Странд разбра, че изпита облекчение. И той чувстваше същото. Като че ли съвместното им преживяване бе оставило грозни белези по тях и те щяха да им напомнят прекалено живо за сцената, която всички се опитваха да забравят. — Ще остана — добави Линда, — ако смяташ, че мога да помогна с нещо.
Но от начина, по който го каза, бе сигурен, че тя иска да замине — и то сама.
— Благодаря ти, Линда. Не е необходимо. Приятно и спокойно прекарване на юг.
— Ще ви се обаждам — рече тя. — Ако видите Ръсел, преди да отлети за Саудитска Арабия, кажете му къде съм и да не се безпокои — ще се върна в Париж навреме, за да се приберем заедно в Щатите.
Странд затвори и изпита съжаление, че самолетът изобщо е бил изобретен. Като подходящ край на почивката, не би се учудил, ако свършат някъде по средата на океана.
Лекарството, което бе предписал лекарят, изглежда помагаше. Пристъпите на кашлица понамаляха, а след едно денонощие и температурата й спадна. Хейзън не се обади да се сбогува. Странд се опита да се свърже с Джими в Ню Йорк и с Каролайн В Лонг Айланд, но у тях никой не отговаряше, макар че въпреки часовата разлика той позвъни на Джими в седем сутринта, нюйоркско време. Мистър Кетли вдигна телефона във вилата и каза, че Каролайн не се е прибирала цял ден, била го предупредила, че е канена на вечеря. Дори да знаеше за сватбата на Елинор, мистър Кетли нищо не спомена.
Странд прекарваше повечето време в стаята с Лесли, с удоволствие четеше и слушаше малкия транзистор, който Хейзън им бе купил при престоя на летище „Шанън“72 — В поредицата „Франс мюзик“ непрекъснато предаваха хубава музика — Бетховен, Бах, Шуберт, лекове от други векове правеха дните приятни и за двамата. Лесли го попита дали не смята, че трябва да се обадят на мисис Аркур, но Странд каза, че би било по-разумно да й дадат време да излекува раните си, и й написа кратка бележка, която искаше да бъде сърдечна и приятелска, но се опасяваше, че в действителност звучи надуто. Не беше лесно да я съчини. Дори само заради присъствието си на масата, когато мисис Хейзън се нахвърли върху нея, той се чувстваше виновен. Изпрати писмото до парижката кантора на Хейзън, макар че не бе изключено мисис Аркур да я е напуснала и никога повече да не стъпи там.