— От телеграмата знаем само, че Елинор е напуснала работа.
Хейзън кимна сериозно.
— Помислих си го, когато изпратих момчето в Джорджия.
— В Джорджия ли? — попита Странд. — Какво общо има тук Джорджия?
— Знаете, че той непрекъснато говореше как иска да зареже бизнеса на баща си и да започне да издава вестник в някой малък град и че братята му щели да го финансират до известна степен, за да се отърват от него.
— Спомням си такова нещо — каза Странд.
— Ами в Джорджия има град на име Греъм, преди не беше голям, но сега в него се преместиха от север две големи предприятия — електронна компания и фабрика за опаковки, и градчето започна да се разраства с невероятни темпове, и там моята кантора представляваше издателя и редактора на местния ежедневник в едно дело за клевета. Аз отидох и сам се заех с него, понеже беше въпрос за свободата на печата и беше важно, и ние го спечелихме. Сприятелих се с този човек, беше родом от Джорджия, завършил колеж в Атина74 и така нататък, но бе стрелян заек и ми стана симпатичен. Той чувства, че вече е взел да поостарява и да не издържа на ежедневната въртележка, повика ме съвсем изненадващо и ме попита дали не познавам някое умно и амбициозно, младо, момче с малко пари, не много, което да поеме работата и да получава част от печалбата. Така се случи, че само преди няколко дни се бях видял с Джанели и Елинор и бяхме изпили заедно по едно питие, и Джанели пак повтори пред мен, че би искал да вземе някой местен вестник, ако може. Елинор заяви, че по-скоро ще стане перачка в Ню Йорк, но любовта побеждава всичко, както са казали римляните, и предполагам, затова е напуснала работата си. Сигурно вашият нов зет е направил силно впечатление на моя приятел в Греъм.
— Джорджия! — възкликна Лесля със същия тон, с който бе възкликнала „Лас Вегас“, когато прочете телеграмата.
— Градчето е хубаво и чисто — каза Хейзън. — Ще ви хареса. — После се усмихна. — За една седмица.
— Съмнявам се, че Елинор ще изкара и толкова — рече Лесли с помръкнало лице. — Не я виждам в боровите гори на юга след Ню Йорк.
— Ние, северняците, трябва да свикнем с мисълта, че цивилизацията не свършва с границите на Вашингтон, окръг Колумбия — рече Хейзън. — Не гледай толкова мрачно, Лесли. Не е дошъл краят на света. Ако нищо не излезе, и двамата са млади и силни и ще опитат друго. Поне няма да прекарат живота си с мисълта: имахме възможност, но ни достраша да рискуваме. Като говоря за възможности, се сетих, че преди един-два месеца мисис Аркур получи предложение да преподава международно право в университета „Джордж Уошингтън“ и тя реши да приеме. — Хейзън го съобщи съвсем сухо, сякаш съобщаваше новини за някой случаен познат.
— Не се съмнявам, че ще има голям успех на всички правителствени приеми — каза Лесли.
Хейзън я изгледа подозрително, долавяйки ехидност в думите й, но Лесли само мило се усмихваше.
Сервитьорът, който стоеше до масата и чакаше да прекъснат разговора, им подаде менюто. Хейзън погледна своя лист, после го хвърли на масата и стана.
— Моля да ме извините, твърде уморен съм, за да ям. А ако изпия още една чаша, ще трябва да ме изнесат на ръце. Отивам да си легна. Денят беше дълъг. Мисля, че няма да е зле да бъдете готови към десет и половина утре сутринта. Казаха, ми, че нахлувал студен въздушен фронт и следобед може да затворят летището. Радвам се да видя, че изглеждаш така добре, Лесли. Онзи ден беше малко „светнала“. Лека нощ и приятно спане.
Той се придвижи към вратата, привел рамене като старец.