Планинската пътека
«Сега там долу е средата на лятото — мислеше си Билбо, косят сеното и устройват гощавки на открито. Когато вземат да жънат и да берат къпините, ние едва ли ще сме започнали да се спускаме от другата страна.»
Мислите на неговите спътници бяха не по-малко мрачни, макар че при сбогуването си с Елронд в свежата лятна утрин всички бяха изпълнени с надежда и весело говореха как успешно ще преминат през планините и ще препуснат в галоп из отвъдната страна. Те се бяха надявали, че ще стигнат до тайния вход към Самотната планина още по времето на тази последна есенна луна, а може би и в деня на Дурин. Само Гандалф бе поклатил глава и бе замълчал. Джуджетата не бяха минавали оттук много години, но Гандалф беше минавал и знаеше, че гибелта и злощастието са покълнали и процъфтели в Пустинната земя, откакто драконите прогониха и унищожиха всичко живо, а гоблините тайно се настаниха из тия места след битките в мините на Мория. Дори добрите начинания на мъдри вълшебници като Гандалф и на добри приятели като Елронд понякога могат да се объркат, ако си се впуснал в опасни приключения из Покрайнините на Пущинака; а Гандалф беше достатъчно мъдър вълшебник, за да знае това.
Той знаеше, че нещо неочаквано винаги може да се случи, и не смееше да се надява, че ще преминат без премеждия тези огромни планини с пусти върхове и долини, непознаващи кралската власт. Така и стана. Всичко вървеше добре, докато един ден не ги застигна гръмотевична буря, впрочем нещо повече — гръмотевична битка. Вие знаете колко страшна може да бъде гръмотевичната буря долу, в равнината, или в някоя речна долина — особено когато две големи гръмотевични бури се срещнат и вкопчат една в друга. Още по-страшни са гръмотевиците и мълниите в планините нощем, когато от изток и запад се зададат една срещу друга две бури и започнат двубой. Мълниите се разбиват о върховете, скалите се разлюляват, оглушителни трясъци раздират въздуха и нахлуват с тътен във всяка пещера и хралупа, тъмнината се изпълва с невъобразим шум и внезапни проблясъци.
Билбо никога не беше виждал, нито пък си бе представял подобно нещо. Пътниците бяха спрели на едно стръмно и тясно място. От едната им страна зееше дълбока черна пропаст; а от другата надвисваше огромна скала, под която те бяха потърсили подслон за през нощта, Билбо лежеше под завивката си и трепереше от глава до пети. Колчем речеше да надникне навън, при светлината на мълниите виждаше отвъд пропастта каменните великани, които се забавляваха, като си подхвърляха големи отломки от скали, улавяха ги и ги мятаха надолу в тъмнината, където те рухваха тежко сред дърветата, или се разтрошаваха с трясък на малки парченца. След това се изви вятър и заваля дъжд. Вятърът шибаше дъжда и градушката във всички посоки, така че и надвисналата скала вече не можеше да ги предпази. Скоро пътниците бяха мокри до кости, а кончетата им стояха с отпуснати глави и с подвити между краката опашки, като сегиз-тогиз процвилваха от страх. Цялата планина ехтеше от гръмките крясъци и кикота на каменните великани.
— Сега вече спасение няма! — забеляза Торин мрачно. — Ако не ни отнесе вятърът, не се удавим, или не ни порази мълния, някой от великаните ще ни грабне и ще ни ритне като футболна топка в небесата.
— Е, ако знаеш някъде по-добро убежище, заведи ни там! — каза Гандалф. Той също нямаше настроение и беше доста обезпокоен от великаните.
Спорът завърши с това, че пратиха Фили и Кили да потърсят по-добър подслон. Те имаха силни очи и тъй като бяха с около петдесет години по-млади от останалите джуджета, обикновено тях използваха за такава работа (за всички беше ясно, че е напълно безполезно да пращат Билбо).
— Щом искаш да намериш нещо, трябва само да го търсиш — каза Торин на двете млади джуджета.
И наистина, ако вземеш да търсиш, обикновено откриваш нещо, но то невинаги е онова, което ти трябва. Така излезе и този път.
Скоро Кили и Фили допълзяха обратно, като се държаха за скалата, за да не ги отнесе вятърът.