— Открихме една суха пещера, недалеч от следващия завой — докладваха те. — И понита, и всичко останало може да се побере в нея.
— Внимателно ли я изследвахте? — попита вълшебникът, защото знаеше, че планинските пещери рядко биват празни.
— Да, да! — отговориха те, макар за всички да беше ясно, че не са го сторили, тъй като се върнаха твърде бързо. — Тя не е голяма, нито пък продължава много навътре.
А това именно е най-опасното на пещерите; понякога не знаеш колко навътре продължават, дали зад тях няма някакъв проход и какво може да те очаква там. За момента обаче новината на Фили и Кили бе посрещната с радост. Всички станаха и се приготвиха да тръгнат. Вятърът все още виеше, гръмотевиците продължаваха да ечат и джуджетата, и понитата с усилие се мъкнеха напред. За щастие подслонът наистина не беше далеч. Скоро те стигнаха до една огромна скала, издадена над пътя. Зад нея, в склона на планината, имаше нисък свод — толкова нисък, че понитата трудно минаха през него едва след като ги разтовариха и разседлаха. Далеч по-приятно бе да слушаш вятъра и дъжда от пещерата, отколкото да ги усещаш върху себе си. Тук нашите пътешественици се чувстваха в безопасност и от великаните, и от техните каменни топки. Вълшебникът обаче не искаше да поема рискове. Той запали върха на жезъла си както бе сторил това през един далечен ден в трапезарията на Билбо, ако си спомняте, — и при неговата светлина те изследваха пещерата от край до край.
Тя не беше нито много голяма, нито много малка и в нея нямаше нищо подозрително. Подът и беше сух и имаше няколко много удобни кътчета. В единия край на пещерата настаниха изпускащите пара понита (очевидно много доволни от промяната), които веднага задъвкаха зоб от торбите си. Оин и Глоин искаха да запалят огън при входа, за да се изсушат, но Гандалф не им позволи. Затова всички проснаха мокрите си дрехи на пода, извадиха сухи от торбите, загърнаха се в завивките, грабнаха лулите и взеха да пускат колелца от дим, които Гандалф за забавление обагряше в различни цветове и ги пращаше към тавана, където, те започваха да танцуват. После се подеха разговори, бурята бе забравена и всеки заразказва какво ще направи със своя дял от съкровището (когато го вземат, а това в момента не им се струваше чак толкова невъзможно). Накрая едно по едно джуджетата заспаха. Оттук нататък те вече никога нямаше да използват понитата си, вещите, инструментите и всички останали дреболии, които носеха със себе си.
Същата нощ се оказа, че не бяха взели малкия Билбо съвсем напразно. Кой знае защо, той дълго време не можа да заспи. Когато най-после заспа, сънува крайно неприятни сънища. Сънува, че някаква цепнатина на стената в дъното на пещерата става все по-голяма и по-голяма, че се отваря все по-широко и по-широко, а той беше много изплашен, но не можеше нито да извика, нито да стори каквото и да било, освен да лежи и да наблюдава. После пак засънува, че подът на пещерата се проваля и той пропада надолу — и пада, пада, пада кой знае докъде.
Точно в този миг се сепна в съня си, събуди се и разбра, че част от сънуваното е истина. В дъното на пещерата наистина се бе отворила една цепнатина и там вече зееше широк проход. Билбо успя да види как опашката на последното пони изчезва в него. Той, разбира се, нададе силен вик — толкова силен, колкото един хобит може да нададе, но все пак изненадващо мощен за ръста му.
И в този миг отвсякъде наскачаха гоблини, големи, грозни гоблини — и много на брой. Трябва да имаше най-малко по шест за всяко джудже, а дори и двама за Билбо. Нападателите грабнаха жертвите си и преди те да се усетят, ги пренесоха през процепа. Гандалф обаче не успяха да хванат. И тъкмо това беше ползата от вика на Билбо. Той бе събудил вълшебника за частица от секундата и когато гоблините понечиха да грабнат и него, пещерата се озари от силен блясък, подобен на мълния, лъхна мирис като на барут и неколцина нападатели рухнаха мъртви.
Цепнатината се затвори с трясък и Билбо и джуджетата се озоваха от другата й страна. Но къде беше Гандалф? Това нито пленниците, нито гоблините знаеха, но те и не чакаха много, за да разберат. Хванаха Билбо и джуджетата и ги заблъскаха напред. Наоколо царуваше непрогледна тъмнина, в каквато виждат само гоблините, свикнали да живеят под планините. Проходи се кръстосваха и преплитаха във всички посоки, но злите твари си знаеха пътя така добре, както вие знаете вашия път до най-близката пощенска станция. А пътят им се спускаше все надолу и надолу и въздухът ставаше все по-застоял и тежък. Гоблините се държаха много грубо, щипеха безмилостно, кискаха се и се смееха с противните си, смразяващи гласове. Билбо се почувства по-нещастен и от тогава, когато тролът го хвана за пръстите на краката и го провеси надолу с главата. Той отново замечта (и не за последен път) за приятната си и удобна дупка.