Изведнъж пред тях засия някаква червена светлина. Гоблините взеха да пеят и да кряскат, като отмерваха такта по каменния под с плоските си ходила, и в същото време разтърсваха пленниците.
Песента им действително беше страховита. Стените отекваха от техните крясъци и от отвратителния им смях. Смисълът беше повече от ясен. Гоблините извадиха камшици и зашибаха пленниците си — тряс и пляс, — карайки ги да тичат пред тях колкото им държат краката. Не едно и две от джуджетата вече наистина викаха «ай» и «ой», когато ненадейно влетяха в обширна пещера.
Пещерата бе озарена от голям червен огън в средата и множество факли, окачени по стените, и гъмжеше от гоблини. Те започнаха да се смеят, да тропат с крак и да пляскат с ръце, когато джуджетата (горкият Билбо беше най-отзад и най-близко до камшиците) влязоха тичешком, гонени от ударите на злите пазачи. Тук бяха вече и понитата им, скупчени в един ъгъл, и целият им багаж, който гоблините бяха успели да разтоварят и претършуват, да помиришат и опипат и дори да се скарат за него.
Страхувам се, че джуджетата наистина виждаха за последен път своите прекрасни малки понита, както и якото бяло жребче, което Елронд бе заел на Гандалф, тъй като неговият собствен кон не беше годен за стръмните планински пътеки. Защото гоблините обичат да ядат всякакви коне, кончета и магаренца (както и далеч по-отвратителни неща) и въпреки това са вечно гладни. Сега обаче пленниците мислеха само за себе си. Гоблините оковаха ръцете им във вериги зад гърбовете, навързаха всички заедно на върволица и ги повлякоха към един отдалечен ъгъл на пещерата. Малкият Билбо се влачеше последен в редицата.
Там, в сенките, върху голям плосък камък седеше огромен гоблин с грамадна глава, заобиколен от свита пазачи, въоръжени със секири и криви мечове.
Гоблините са жестоки, злонамерени и свирепи. Не умеят и не обичат да изработват красиви неща, но са ловки и изобретателни. Когато пожелаят, могат да прекопават тунели и мини не по-лошо и от най-сръчните джуджета, но са винаги раздърпани и мръсни. Чукове, брадви, мечове, кинжали, търнокопи, клещи, а също и уреди за мъчение те майсторят отлично или пък, по даден от тях образец, карат да им ги майсторят други — затворници или роби, осъдени на непосилен труд, докато умрат от липса на въздух и светлина. Напълно вероятно е те да са измислили някои от машинариите, които оттогава насам безпокоят света, особено онези изкусни приспособления за избиване на голям брой хора наведнъж, защото колелата, механизмите и експлозиите винаги са им доставяли удоволствие. Освен това гоблините не обичат да работят със собствените си ръце и го вършат само в краен случай, но по онова време не бяха чак толкова напреднали (ако това е точната дума). Те не мразеха джуджетата повече от който и да било друг честен и преуспяващ народ. Из някои места зли джуджета дори са се съюзявали с тях. Изпитваха обаче особена злоба към рода на Торин заради войната, за която вече ви споменах, но за която няма място в нашия разказ. Впрочем на гоблините им е безразлично кого ще заловят, стига да успеят да направят това ловко и потайно, та пленниците да не могат да се отбраняват.
— Кои са тия жалки особи? — попита Великия гоблин.
— Джуджета и ей това тук! — отвърна един от пазачите и така дръпна веригата на Билбо, че той политна напред и падна на колене. — Сварихме ги да се крият в нашата Предна галерия.
— Какво означава това? — обърна се Великия гоблин към Торин. — Нещо недобро, сигурен съм. Предполагам, че сте шпионирали личните дела на моите хора! Няма да се изненадам, ако се окаже, че сте крадци, убийци и най-вероятно — приятели на елфите! Хайде! Какво имаш да кажеш?
— Торин, джуджето, на вашите услуги! — отвърна Торин. Това беше, разбира се, само едно вежливо увъртане. — Нещата, в които ни подозирате, изобщо не са ни минавали през ум. Приютихме се от бурята в пещерата край пътя, която ни се стори удобна и празна.