И това наистина беше така!
— Хм! — изсумтя Великия гоблин. — Така значи! А мога ли да те попитам какво изобщо правехте горе в планините, откъде идвахте и къде отивахте? Всъщност аз искам да знам всичко за вас. Това, разбира се, няма да ви помогне много, тъй като знам вече доста неща за твоите хора, но искам да чуя истината, иначе всичко ще свърши зле за вас!
— Тръгнали сме на гости на нашите роднини, племенници и племеннички, първи, втори и трети братовчеди и всички останали потомци на нашите деди, които живеят на източната страна на тези наистина гостоприемни планини — издърдори Торин, тъй като не знаеше какво друго да измисли, а истината очевидно щеше само да им навреди.
— Той е лъжец, о, ваше страхотейшество! — провикна се един от пазачите. — Неколцина от нашите другари бяха поразени от мълния в пещерата, когато поведохме тези същества надолу, и сега лежат мъртви там. А не е дал обяснение и за това! — И той протегна меча, който Торин бе взел от пещерата на троловете.
Като видя меча, Великия гоблин нададе яростен рев, а бойците му заскърцаха със зъби, задумкаха по щитовете си и затропаха с крака. Те веднага познаха меча. Той бе погубил стотици гоблини на времето, когато елфите от Гондолин ги преследваха по хълмовете и се сражаваха с тях пред стените на града. Елфите го бяха нарекли «Оркрист» или «Гоблиносекач», но гоблините го наричаха просто «Зъбатия». Мразеха го от дън душа, а още повече мразеха онзи, който го носеше.
— Убийци и приятели на елфите! — изкрещя Великия гоблин. — Бийте ги! Дерете ги! Хапете ги! Тъпчете ги! Хвърлете ги в тъмните дупки при змиите и нека никога не видят светлината отново! — Той така се бе разярил, че скочи от мястото си и се втурна към Торин със зинала уста.
Точно в този миг всички факли в пещерата угаснаха, а големият огън в средата се превърна в стълб от блещукащ син дим, който литна към тавана и оттам върху главите на гоблините се изсипаха снопове парещи бели искри.
Виковете и крясъците, писъците и врясъците, стенанията и риданията, хулите и проклятията, които последваха, не могат да се опишат. Дори неколкостотин диви котки и вълци, сложени да се пекат на бавен огън, не биха вдигнали по-голяма шумотевица. Искрите прогаряха дупки в кожите на гоблините, а димът, който се спускаше от тавана, бе станал толкова гъст, че дори и техните очи не виждаха нищо през него. Скоро те взеха да падат един върху друг и да се валят на купчина по пода, започнаха да хапят, да ритат и да се бият, сякаш бяха обезумели.
Изведнъж блесна меч, облян в собствена светлина. Билбо го видя как разсича Великия гоблин, който седеше като вкаменен насред яростта си. Повелителят на злите твари падна мъртъв, а войниците му се разбягаха със страшни писъци в тъмнината.
Мечът се прибра обратно в ножницата си.
— Тръгвайте след мен незабавно! — рече един тих, но енергичен глас и преди Билбо да разбере какво бе станало, той отново припкаше на края на върволицата колкото можеше по-бързо — надолу по разни непрогледни коридори. Виковете на гоблините в голямата пещера все повече заглъхваха, а една бледа светлина водеше бегълците напред.
— По-бързо, по-бързо! — подвикна тихо гласът. — Скоро отново ще запалят факлите.
— Половин минута само! — помоли се Дори, който тичаше предпоследен пред Билбо и беше едно много благородно и милостиво джудже. Той помогна на хобита да се покатери върху раменете му — доколкото можа с окованите си ръце — и след това всички затичаха пак. Веригите дрънчаха, а те неведнъж се препъваха, тъй като ръцете им не бяха свободни и не можеха да се задържат с тях. Скоро спряха да тичат — по това време вече трябва да бяха слезли в самото сърце на планината.
Тогава Гандалф запали жезъла си — защото гласът принадлежеше не на кого да е, а на самия Гандалф. Той отново извади острието от ножницата и мечът отново засия в мрака със своя собствена светлина. Той винаги пламваше така от гняв, щом гоблини се появяваха около него. Сега обаче блестеше ярко като син пламък от радост, че бе погубил великия господар на пещерата. Бързо и лесно преряза той веригите и пленниците бяха освободени. Името на меча беше Гламдринг-Врагоубиеца, ако си спомняте. А гоблините го наричаха просто Убиеца и го мразеха повече от Зъбатия. Оркрист също бе спасен — Гандалф го бе измъкнал навреме от ръцете на един от обезумелите пазачи. Вълшебникът мислеше едновременно за много неща и макар да не можеше да прави всичко, можеше все пак да помогне на приятелите си, когато изпаднеха в беда.
— Всички ли сме тук? — попита той, като подаде меча на Торин с поклон. — Чакай да видя: едно — това е Торин, — две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет — а къде са Фили и Кили? А, ето ги — дванайсет, тринайсет и господин Бегинс — четиринайсет! Е, хайде, можеше да бъде и по-зле, а можеше да бъде и по-добре. Нямаме понита, нямаме храна, не знаем къде точно се намираме и орди от разярени гоблини ни следват по петите! Но да вървим.