И те тръгнаха. Гандалф се оказа прав — от проходите, през които бяха минали, вече започваха да се дочуват гоблински шумове и крясъци. Това ги подтикна да вървят по-бързо, но горкият Билбо едва успяваше да ги догонва, защото — уверявам ви — джуджетата могат да летят като стрели, когато им се наложи. Затова те решиха всеки поред да го носи на гърба си.
И все пак гоблините се движат по-бързо от джуджетата, а пък тези тук познаваха пътя по-добре от бегълците (те сами бяха прокопали пътеките) и бяха побеснели от яд. Така че, колкото и да се стараеха джуджетата, виковете и крясъците все повече се приближаваха. Скоро те вече дочуваха как шляпат краката на преследвачите им — много и много крака, които сякаш наближаваха иззад последния завой. Зад тях, в дъното на тунела, по който вървяха, се съзираше трепкащата светлина на факли, а бегълците вече се чувстваха смъртно уморени.
— Защо, о, защо поведохме този нещастен малък хобит да търси съкровища! — рече горкият Бомбур, който беше възпълен и се тътрузеше с мъка напред, а потта, избила от горещината и от страха, капеше от носа му.
В това време Гандалф и Торин изостанаха малко назад и изведнъж свиха рязко зад ъгъла.
— Хайде сега, Торин, вади меча! — извика Гандалф.
И Торин го извади, а това никак не се хареса на гоблините. Както връхлитаха напред с крясъци, те изведнъж се озоваха пред Гоблиносекача и Врагоубиеца, които светеха с хладния си блясък и ослепяваха изумените им очи. Първите изтърваха факлите си и нададоха силен рев, преди да паднат мъртви. Следващите зареваха още по-силно и хукнаха назад, като събаряха ония, които бяха тичали подире им. «Зъбатия и Убиеца!» — пищяха като обезумели те, бягайки в безредие обратно натам, откъдето бяха дошли.
Измина много време, додето някой от тях се осмели да надзърне зад този ъгъл. Джуджетата отдавна вече бяха потеглили и напредваха през тъмните проходи на тъмното подземно царство. Когато откриха това, гоблините изгасиха факлите, нахлузиха на краката си меки обувки и най-бързите бегачи измежду тях, които освен това имаха най-остър слух и най-зорки очи, се впуснаха напред в мрака като невестулки, вдигайки по-малко шум дори и от прилепите.
Ето защо нито Билбо, нито джуджетата, нито дори и Гандалф ги чуха, че се приближават. Нито пък ги видяха. Но гоблините, които търчаха безшумно, ги виждаха добре, защото Гандалф бе оставил бледата светлина на жезъла си да озарява пътя на бегълците.
Внезапно Дори, който сега вървеше последен и носеше Билбо, усети, че нещо го дръпва изотзад в мрака. Той извика и падна. Хобитът се търкулна от раменете му в непрогледната тъмнина, удари глава о една твърда скала и повече не помнеше нищо.
5
Гатанки в тъмнината
Билбо отвори очи, но се усъмни дали наистина ги е отворил, защото наоколо му си остана все така тъмно, както и преди, когато бяха затворени. Наблизо нямаше никой. Можете да си представите как се изплаши! Не чуваше нищо, не виждаше нищо и не усещаше нищо освен каменния под.
Той се изправи много бавно и запълзя на четири крака, докато най-сетне докосна стената на прохода. Но нито нагоре, нито надолу по него успя да открие нещо — нямаше и следа от гоблини или от джуджета. Главата му бе замаяна и той не можеше да се ориентира за посоката, в която тичаха, когато падна. Определи я наслуки и дълго пълзя, докато ръката му внезапно напипа върху пода на тунела нещо като пръстенче от студен метал. Това бе повратен момент в живота на Билбо, но той още не знаеше. Прибра пръстена в джоба си, без да се замисля, защото сега той едва ли можеше да му бъде от полза. Не продължи нататък, а седна на студения под и дълго остана така, отчаян и унил. Представи си как пържи яйца с бекон в своята кухня у дома — защото нещо му подсказваше отвътре, че е време за хапване, — но това само го накара да се отчае още повече.
Не можеше да реши какво да прави, нито пък имаше представа какво се е случило. Защо го бяха изоставили или — ако го бяха изоставили, — защо гоблините не го бяха заловили и защо така силно го болеше главата. А истината беше, че след като загуби съзнание, той дълго лежа незабелязан в един много тъмен ъгъл.
След малко потърси лулата си. Тя беше останала здрава и това донякъде го успокои. После потърси торбичката си с тютюн и намери малко на дъното й — това още повече го успокои. Но когато потърси кибрита и не го намери, всичките му надежди рухнаха. И все пак може би е за добре, помисли си Билбо, когато се посъвзе от разочарованието. Светлината на кибрита и миризмата на тютюн можеха да му довлекат до главата какви ли не беди от тъмните ями на това ужасно място. Въпреки това обаче не можеше да не се чувства обезсърчен. И както взе пак да пребърква всичките си джобове и да опипва пода наоколо за кибрит, ръката му докосна дръжката на малкия меч, взет от пещерата на троловете. Той го беше забравил, но за щастие гоблините не бяха видели оръжието, защото Билбо го носеше под дрехите си.