Сега той извади меча. И острието засия с бледа мъжделива светлина пред очите му.
«Значи и този меч е изкован от елфите — помисли си Билбо — и гоблините не са нито много близко, нито много далече.» — И някак си се успокои. Прекрасно беше да носиш меч, измайсторен в Гондолин за войната с гоблините, за която бяха изпети толкова много песни, а той беше забелязал също, че тези оръжия силно плашеха гоблините, когато се появяха пред тях.
«Да се върна назад — мислеше си Билбо, — няма смисъл! Да тръгна встрани? Опасно е! Да тръгна напред? Да, така ще е най-добре! Тръгвам!»
И той се надигна и заприпка, като държеше в едната си ръка малкия меч, насочен напред, а с другата опипваше стената. Сърчицето му биеше до пръсване.
Сега вече Билбо наистина беше, както се казва, «натясно». Но не чак толкова натясно, както бихме били аз или вие. Хобитите не са съвсем като обикновените хора; дупките им са чисти, спретнати, добре проветрени и съвсем не приличат на гоблински свърталища, но те повече от нас са пригодени да живеят под земята и не губят лесно усета си за посока — особено след като вече са се свестили от удар по главата. Те могат също така да се движат съвсем тихо, да се скриват лесно и да се съвземат бързо от падания и наранявания, но най-важното е, че притежават голям запас от мъдрости и мъдри поговорки, каквито повечето хора никога не са чували или пък са забравили много отдавна.
И все пак аз не бих желал да съм на мястото на господин Бегинс. Проходът сякаш нямаше край. Билбо разбираше единствено, че той все още продължава да се спуска надолу и не променя посоката си, макар да правеше по някое и друго завойче тук и там. От време на време се появяваха и странични проходи, които хобитът съзираше при мъждукането на меча си или пък ги откриваше, като опипваше с ръка стената. Той обаче не им обръщаше внимание и бързаше да ги отмине от страх, че гоблините или някакви въображаеми черни същества ще изскочат от тях. Все напред и напред вървеше Билбо и все надолу и надолу, без да чува друг звук освен пърхането на някой прилеп от време на време. Този шум отначало го стряскаше, но после постепенно свикна с него и престана да му обръща внимание. Не зная колко време продължи да върви така — хем не му се отиваше по-напред, хем не смееше да спре и затова все вървеше и вървеше, докато грохна от умора. Сякаш бе извървял целия следващ ден и част от по-следващия.
Изведнъж без никакво предизвестие той нагази във вода. Уф, толкова леденостудена беше тя, че го накара да спре като закован. Не знаеше дали е стигнал само до някаква локва сред пътя, до подземна река, прекосяваща прохода, или пък до брега на някое дълбоко подземно езеро. Ослуша се напрегнато, но чу само как от невидимия таван във водата долу капеха капки — и никакъв друг шум!
«Значи е локва или езеро, а не подземна река» — помисли си Билбо. И все пак не смееше да нагази навътре при такава тъмнина. Не знаеше да плува, а си представи и отвратителните слузести същества с големи, изпъкнали незрящи очи, които навярно се гърчеха във водата. Из локвите и езерата в планинските недра се срещат най-чудновати животинки — например риби, чиито предци са доплували долу кой знае преди колко много, много години и никога вече не са изплували обратно, а очите им са ставали все по-големи и по-големи от усилието да се взират в тъмнината. Срещат се и други същества, дори по-лигави и от рибите. В проходите и пещерите на гоблините винаги тайно живеят и други създания, пролазили отвън, за да се изтягат там на тъмно. А някои от тези пещери са съществували цели епохи преди появата на гоблините, които само са ги уголемили и са прокопали в тях проходи, но истинските им собственици продължават да си живуркат спокойно, да дебнат и душат от потайните си кътчета.
Дълбоко тук, долу, край тъмната вода живееше старият Ам-гъл — дребно и лигаво създание. Не знам откъде е дошъл, нито какъв е и кой е. Той си е чисто и просто Ам-гъл — черен като черния мрак, с две големи кръгли белезникави очи на мъничкото си лице. Ам-гъл си имаше една малка лодка, с която се разхождаше съвсем тихо из езерото, защото това наистина беше езеро — широко, дълбоко и леденостудено. Гребеше с краката си, провиснали от двете страни на лодката, но така, че никога не се образуваше нито една вълничка. Търсеше с белезникавите си пихтиести очи слепите риби и щом му паднеха, грабваше ги светкавично с дългите си пръсти. Той обичаше и месо, а не се отказваше и от гоблини, стига да можеше да ги докопа. Но самият Ам-гъл много се пазеше да не го видят. Щом някой гоблин слезеше сам долу при водата, когато Ам-гъл търсеше плячка, той го издебваше откъм гърба и го удушваше. Гоблините обаче рядко слизаха, защото знаеха, че нещо противно се спотайва там, в самите основи на планината. Преди много години, когато копаеха проходите си, те бяха стигнали до това езеро и бяха разбрали, че не могат да продължат нататък. Затова пътят в тази посока свършваше дотук и те не намираха смисъл да идват, освен ако не им наредеше Великия гоблин. Понякога му се приискваше да хапне риба и той пращаше някого при езерото, но много често нито хапваше риба, нито виждаше повече пратеника си.