Тогава Смог наистина се разсмя — опустошителен рев, който повали Билбо на земята, а джуджетата горе се сгушиха едно до друго и си помислиха, че сега вече хобитът сигурно е погинал от ужасна смърт.
— Отмъщение ли? — изсумтя драконът и гневните пламъци в очите му озариха подземието от край до край като алена светкавица. — Отмъщение! Краля под Планината е мъртъв; нима сред неговите потомци има такива, които се осмеляват да търсят мъст? Гирион, господарят на Дейл, е мъртъв, а аз изядох неговите хора, както вълк яде овце; нима са останали негови правнуци, които биха дръзнали да се доближат до мен? Убивам всичко, което пожелая, и никой не смее да ми оказва съпротива. Някога изтребих до един смелите им воини, а такива като тях сега няма по света. Тогава бях млад и слаб. Сега съм стар и силен, силен, силен, Крадецо, дето се спотайваш в тъмното! — злорадо добави Смог. — Бронята ми е здрава като десет щита, събрани заедно, зъбите ми са мечове, а ноктите — копия, ударът на опашката ми поразява като гръм, крилете ми са ураган, а диханието ми е смъртоносно!
— Винаги съм знаел — изписука уплашено Билбо, — че отдолу драконите нямат броня и слабото и място е в областта… хм… на гърдите. Но сигурно един такъв всесилен дракон като тебе се е погрижил за това.
Драконът в миг престана да се хвали.
— Сведенията ти са стари — ядосано рече той. — Аз съм покрит и отгоре, и отдолу с железни люспи и твърди скъпоценни камъни. Никакво острие не може да ме прониже.
— Трябваше да се досетя — рече Билбо. — Наистина къде може да се намери равен на Великия неуязвим Смог? И кой друг освен него би могъл да притежава такова великолепие — ризница от най-прекрасни диаманти!
— Да, наистина рядко великолепие — повтори наивно Смог, поласкан от възхвалите на Билбо. Той не знаеше, че хобитът още при първото си идване бе зърнал странното покритие от долната му страна и сега по някакви свои съображения гореше от желание да го разгледа по-отблизо.
— Погледни! — рече драконът, като се претъркаля. — Какво ще кажеш за това?
— Ослепителна красота! Ненадминато! Великолепно! Възхитително! — взе да възклицава гласно Билбо, а в същото време си мислеше: «Старият му глупак! Не знае, че от лявата страна на гърдите си има едно незащитено местенце, голо като охлюв без черупка!»
Разговор със Смог
След като господин Бегинс видя това, единственото му желание оттук нататък беше да се измъкне по някакъв начин.
— Е, във всеки случай не бива повече да ви задържам, Ваше великолепие — рече хобитът, — и да ви лишавам от тъй необходимия сън. Сигурно сте много уморен, защото понитата, струва ми се, не се ловят лесно. А също и разбойниците — добави хапливо Билбо, преди да се обърне и да хукне с всички сили нагоре по тунела.
Забележката му обаче излезе злополучна. Драконът се разяри, избълва подире му няколко огнени езика и макар Билбо да летеше като стрела по нанагорнището, все пак не беше чак толкова далече, когато Смог се опита да провре страшната си глава през малкия отвор. За щастие челюстите му се приклещиха, но през ноздрите си той продължи да праща огън и изпарения, които почти застигаха беглеца. Силно изплашен и обгорен, хобитът със сетни сили подтичваше слепешком по тунела. Беше добил самоувереност от остроумието си в разговора със Смог, но последствията от крайната му забележка сега го накараха да се опомни.
— Никога не се присмивай на жив дракон, глупави Билбо! — рече си той и по-късно често обичаше да повтаря това свое умозаключение, което най-накрая се превърна в пословица. — Краят на приключението още не е дошъл — добави хобитът и наистина беше така.
Следобедът преваляше и отстъпваше ред на вечерта, когато Билбо с несигурни стъпки излезе навън и рухна полужив «на прага». Джуджетата се заловиха да го свестяват и да лекуват, доколкото могат, раните от обгарянето му. Трябваше да мине обаче дълго време, преди космите на тила и на петите му да пораснат отново, защото бяха опърлени до самата кожа. Междувременно приятелите му се стараеха всячески да го ободрят; те горяха от нетърпение да чуят разказа му и най-вече да разберат защо драконът вдигна такъв страхотен шум и как Билбо успя да се спаси.
Хобитът обаче изглеждаше угрижен и неспокоен, та с мъка изкопчваха от устата му по някоя и друга дума. Като размишляваше върху станалото, сега той съжаляваше, че е разкрил толкова много пред дракона, и никак не му беше приятно да разказва за това. Старият дрозд бе кацнал на една близка скала и с наклонена настрани глава слушаше целия разговор. Колко лошо бе настроението на Билбо, можете да разберете от това, че по някое време взе един камък и замери дрозда, който обаче само изпърха с криле и пак кацна на същото място.