— Проклета птица! — викна ядосано Билбо. — Сигурен съм, че ни подслушва, пък и видът й никак не ми харесва.
— Остави я на мира! — обади се Торин. — Дроздовете са дружелюбни, а този изглежда много стар и може би е последният, останал от породата, която живееше някога тук. Те бяха толкова питомни, че кацаха по ръцете на баща ми и дядо ми, а бяха също и дълголетни, така че не бих се изненадал, ако този тук наброява сто, пък и повече години и все още помни нашите честити дни. Жителите на Дейл бяха научили езика им и изпращаха по тях съобщения до Езерните хора и околните селища.
— Е, този ще отнесе интересни новини в Езерния град, ако заради това седи тук и ни подслушва — рече Билбо, — макар че се съмнявам дали там все още са останали хора, които разбират езика на дроздовете.
— Но кажи най-после какво се случи? — завикаха джуджетата. — Разправи ни всичко подробно!
Билбо им разказа подробно всичко, което си спомняше, и накрая призна, че се чувства виновен, загдето чрез гатанките си бе допълнил онова, което драконът вече знаеше от лагерните следи и понитата.
— Той със сигурност знае, че идваме от Езерния град и сме получили помощ оттам; затова много се опасявам, че сега ще насочи гнева си в тази посока. Какво ми трябваше да споменавам, че съм бил Буреездач! Дори един сляп заек от тия места веднага ще се досети, че това е свързано с Езерните хора.
— Е, хайде! Станалото — станало. Както съм чувал, при разговор с дракон изобщо било трудно да не допуснеш грешка — рече Балин с желание да успокои хобита. — Ако питаш мен, ще ти кажа, че се справи отлично — откри една много важна подробност и се завърна жив и здрав. Малцина са успявали да поговорят с такива като Смог и да постигнат същия успех. Имаме голям късмет, че научихме за слабото място в диамантената ризница на стария дракон.
Това даде нова насока на разговора. Джуджетата взеха да разправят разни истории за убиване на дракони (крайно заплетени и очевидно измислени), за различните начини на удряне и пробождане и за хитрите уловки, които били приложени при тези случаи. Всички бяха съгласни, че да заловиш дракона, докато спи, съвсем не е така лесно, както изглежда, и че опитът да го пронижеш в съня му може да завърши далеч по-злополучно, отколкото ако се осмелиш да го нападнеш открито.
През цялото време дроздът ги слушаше; най-сетне, когато звездите взеха да се показват на небосвода, той разпери безшумно криле и отлетя. Докато джуджетата приказваха, а сенките се удължаваха, Билбо ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а лошото му предчувствие растеше. Най-накрая той прекъсна разговора.
— Сигурен съм, че тук ни дебне голяма опасност — рече той, — и не виждам защо трябва повече да стоим. Драконът обгори хубавата трева, а вече пада нощ и става студено. Пък и нещо ми подсказва, че точно това място ще бъде нападнато. Смог вече знае как съм влязъл долу до неговото подземие и можете да бъдете уверени, че ще се досети къде излиза другият край на тунела. Ако реши, той ще натроши на парченца целия този склон, за да ни попречи да влизаме повече, а ако заедно със склона смачка и нас, сигурно ще бъде още по-доволен.
— Много мрачно гледаш на нещата! — обърна се Торин към Билбо. — Защо Смог не запуши долния отвор, щом чак толкова не желае да ни допуска вътре? Той обаче не го запушва; ако го беше сторил, щяхме да чуем.
— Кой знае, кой знае! Може би не го е запушил, защото отначало е смятал да се опита да ме примами отново, а сега пък изчаква да се стъмни достатъчно, за да започне лова, или пък не иска да си разваля спалнята. Но, така или иначе, моля ви да не спорим по това. Смог ще излезе всеки миг и единствената надежда да му убегнем е да се скрием в тунела и да затворим вратата.
Билбо изглеждаше така разтревожен, че джуджетата най-после се вслушаха в съвета му и влязоха в тунела, но не бързаха да затворят вратата. Това им се струваше безразсъдно, защото не знаеха дали ще могат пак да я отворят отвътре, а мисълта да останат затворени в едно място, от което можеше да се излезе единствено през бърлогата на дракона, никак не им допадаше. Освен това всичко изглеждаше тихо и спокойно — и отвън, и вътре в тунела. Ето защо те дълго седяха близо до открехнатата врата и продължаваха да си говорят.
Разговорът им се насочи към злонамерените думи, които драконът бе казал за тях. На Билбо му се искаше никога да не ги е чувал или поне да може да се увери по някакъв начин, че джуджетата са били искрени, когато твърдяха, че изобщо не са мислили какво ще стане, след като си възвърнат съкровището.