— Знаехме, че начинанието ни е опасно — заяви Торин. — Опасността, както разбирате всички, все още не е отминала, но аз мисля, че след като си възвърнем отнетото богатство, ще имаме достатъчно време да мислим какво да направим с него. Що се отнася до твоя дял, господин Бегинс, можеш да бъдеш напълно спокоен. Искам да те уверя, че сме ти повече от благодарни и затова, когато намерим какво да поделяме, ти сам ще си избереш твоята четиринайсета част. За съжаление е право се тревожиш за пренасянето, тъй като, да си призная, то ще бъде съпроводено с големи трудности — с времето пътищата не стават по-безопасни, а тъкмо обратното. Но ние ще сторим, каквото можем, за да ти помогнем, и наложи ли се, ще поемем своя дял от разноските. Ако искаш, вярвай ми!
Оттук разговорът се пренесе към съкровището и онези скъпи предмети, за които си спомняха Торин и Балин. Те се питаха дали всичко лежи все още непокътнато долу в подземието; копията, направени за армиите на великия (отдавна починал) крал Бладортин, чиито върхове бяха трикратно закалени, а прътите им — изкусно украсени със злато; тези копия обаче бяха останали непредадени на краля, а също и незаплатени. Сред богатствата трябваше да се намират и множество щитове, изработени за отдавна починали воини; голямата златна чаша на Трор с двете дръжки, украсена с цветя и птици с очи от скъпоценни камъни; посребрени и позлатени брони; огърлието на Гирион, владетеля на Дейл, направено от петстотин зелени като тревата смарагди, което той бе дал на джуджетата, за да изплетат на най-големия му син ризница от сребърни нишки, каквато светът не познавал и която имала трайността и здравината на тройно закалена стомана. Но най-красив сред цялото това великолепие бил огромният скъпоценен камък, който джуджетата открили някога в самите недра на Планината — Сърцето на Планината, елмазът на Траин, който бяха нарекли Аркен.
— Аркен! Аркен! — взе да повтаря унесено Торин в тъмнината, опрял брада на коленете си. — Той беше кръгъл с хиляда шлифовани страни; на светлината на огъня грееше като сребро, като вода блестеше на слънцето, като сняг искреше под звездите, като дъжд сияеше на лунна светлина!
Опияняващият копнеж по богатството обаче беше напуснал Билбо. Докато джуджетата разговаряха, той почти не ги слушаше. Седеше близо до вратата, наострил уши да долови през шепота им всеки звук, който би долетял отвън или откъм подземието.
Мракът се сгъстяваше и Билбо ставаше все по-неспокоен.
— Затворете вратата! — помоли отново той. — Знайте, че драконът ни готви нещо. Тази тишина ме плаши много повече от снощната врява. Затворете вратата, докато не е станало късно!
Тревогата в гласа му накара джуджетата да се опомнят. Торин бавно се отърси от мечтите си, стана и ритна камъка, който подпираше вратата. След това всички джуджета я забутаха с общи усилия, докато тя се затвори с глухо тракане. Никаква следа от ключалка не се виждаше вече. Бяха затворени в Планината!
И тъкмо навреме. Едва бяха навлезли малко по-навътре в тунела, когато мощен удар разтърси склона на планината, сякаш великани искаха да го поломят със стенобитна машина от гигантски дъбови греди. Скалите екнаха, стените взеха да се пукат и от тавана по главите на джуджетата се посипаха каменни отломки. Какво би станало, ако вратата все още стоеше отворена, не смея и да помисля! Те хукнаха надолу по тунела, радостни, че са останали живи, а зад тях се носеше тътенът от яростта на Смог. Драконът трошеше на парченца скали и канари, размахвайки ожесточено огромната си опашка, докато малката удобна ниша, в която бе разположен лагерът им, обгорената трева, камъкът на дрозда, покритите с охлюви стени, тясната площадка — всичко се срина, стана на пух и прах, а към долината полетя лавина от натрошени камъни.
Преди малко Смог изпълзя скришом от леговището си, излетя тихичко във въздуха и като някакъв исполински гарван се понесе през мрака по вятъра към западния склон на Планината с надеждата да залови ненадейно някого или нещо и да открие къде точно е изходът на тунела, по който крадецът бе влязъл в подземието. Когато не откри никого и не видя нищо, дори и там, където очакваше, че трябва да се намира изходът, яростта му се разрази с пълна сила.
След като се навилия здравата, той се почувства по-спокоен и реши, че поне от тази посока повече няма да го безпокоят. Сега му оставаше да отмъщава другаде.