„Ако хаосът на деветдесетте отразява радикалната промяна в парадигмата на визуалната грамотност и окончателното отдръпване от старата традиция на предхолограмното общество, то какво да очакваме от най-новите технологии, с тяхното обещание за дискретно закодирване и впоследствие реконструиране на сензорните възприятия в пълен размер?“
Пренавиване на жужащата изтрита лента в нейното тяло. Европейско слънце. Улиците на един странен град.
Атина. Гръцки букви и мирис на прах…
Гледаш през нейните очи (мислиш си: тази жена още не те е срещнала; още си в Тексас) сивия монумент — каменни коне, с кръжащи около тях гълъби. И пак изтрита лента, чиста и сива. Вълни от бял пясък се разбиват в бряг, който не съществува. И лентата свършва.
Лампичката на индуктора сега свети.
Паркър лежи в тъмнината и си припомня хилядите фрагменти от холограмната роза. Холограмата има следното свойство: възстановен и осветен, всеки фрагмент разкрива в пълнота цялата роза. Преминавайки към делта-състояние, той самият вижда розата; всеки един от разпръснатите и фрагменти я разкрива цялата — откраднатите кредитни карти, изгорялото предградие, срещите с непознати, горящата цистерна на магистралата, пакетчето с наркотици, захвърленото на земята джобно ножче, остро като болка.
Мислиш си: ние сме част един от друг, но дали винаги е било така? Онзи отдалечен миг от пътуването до Европа, изтритата лента — дали сега тя е по-близо до него, или пък е по-истинска от това, че я е видял там?
Тя му беше помогнала да си събере нещата, беше му помогнала да си намери първата работа в АСП-индустрията. Това ли беше тяхната история? Не, историята беше черното лице на делта-индуктора, празният гардероб и неоправеното легло. Историята беше омразата му към тялото, в което се събуждаше, яростта към таксиметровия шофьор и отказът и да се обърне и да го погледне в отровния дъжд.
Но всеки фрагмент разкрива розата под различен ъгъл, си спомни той, а делта-състоянието го обгърна, преди да си зададе въпроса какво ли може да означава това.