И без това не й пречеше да отложи ваканцията със седмица-две. Беше приятно да работи съсредоточено, без да звънят телефони, да я прекъсват колеги и имейлът й да се пълни с писма.
Към два часа реши, че е заслужила кратка пауза. Отиде в пустата учителска стая, включи електрическата кана и си направи чаша нескафе. Затършува из шкафовете под плота и намери кутия стари бадемови бисквити. Щяха да свършат работа.
След като си изпи кафето, реши да се поразтъпче. Обичаше да обикаля из наскоро ремонтираните помещения в своето училище.
Така мислеше за него.
Като за „моето училище“.
Което, разбира се, не беше вярно. Училище „Хилдинг“ беше най-новата институция за ученици от шести до девети клас на образователния концерн „Донергруп“.
Вървеше им.
Много ученици, добра репутация, компетентни учители, а и на националното оценяване се представиха доста над средното равнище. Затова и Лисе-Лоте и за миг не се тревожеше, че ръководството на концерна може да съжали, че я е назначило за директор.
Тя зави зад ъгъла и излезе в коридора, където се помещаваха кабинетите по естествени науки. Лисе-Лоте се спря. Една от лъскавите бели врати — които, колкото и да е невероятно, бяха изкарали целия срок, без да ги надраска някой — беше притворена. Трябваше да стоят заключени, понеже в залите държаха химикали, киселини, газови бутилки и други и опасни и ценни предмети.
Понечи да бутне вратата и да заключи, но първо надникна вътре.
Какво беше това?
Тя отвори вратата широко. Да, правилно беше видяла. Вляво от дъската седеше човек, гол от кръста нагоре и с гръб към стаята.
— Извинете!
Никаква реакция. Лисе-Лоте пристъпи в стаята.
— Извинете, кой сте вие?
Все още никакъв отговор. Човекът сякаш изобщо не я чуваше. Дали не беше дрогиран? Ако се съдеше по позата му, или беше в безсъзнание, или поне дълбоко заспал.
Лисе-Лоте мина между чиновете, върху които столовете бяха старателно подредени и чакаха началото на следващата учебна година след осем седмици.
— Какво става? Чувате ли ме?
Сега видя, че е млад мъж. Мускулест. Татуиран. Но какво имаше на главата? Дали не беше шапка на джудже? Ами това на гърба му? Ако беше дрогиран или в безсъзнание, Лисе-Лоте се надяваше да не е използвал нещо от кабинета по химия. Нямаше да изглежда добре, ако някой от местните младежи е проникнал с взлом и се е дрогирал или отровил в нейното училище.
Лисе-Лоте пак се спря, притеснено сбърчила чело. Сега видя какво е това на гърба на мъжа.
Два листа.
Формат А4.
Пишеше нещо. Петна кръв на местата, на които хартията беше защипана върху голата кожа с големи телове от такер. Докато правеше последните крачки и се навеждаше да погледне лицето му, Лисе-Лоте предчувстваше най-лошото.
Дори празните очи да не й подскажеха, че младият мъж е мъртъв, малката кръгла дупка в челото не оставяше място за съмнение.
Ваня седеше на дивана в кабинета на Торкел и чакаше.
Или тя беше подранила, или той закъсняваше.
Вероятно първото. Точността на Торкел беше пословична.
Тя осъзна, че се притеснява, но не можеше да определи защо.
Торкел вече знаеше истината за Себастиан. Тя му разказа, когато той й се обади да провери как се чувства. Той не знаеше защо е взела болнични. Сигурно е мислел, че е болна от грип или нещо такова. Изненада се, естествено, но прояви и разбиране, увери я, че може да отсъства колкото й е необходимо и че той е на разположение, ако има нужда да си поговори с някого.
И сега тя имаше нужда.
Нямаше си никого другиго, а беше осъзнала, че сама няма да се справи.
Видя през стъклената стена, че Торкел идва. Изправи се, за да събере сили. Упрекна се за инстинктивното движение. Все пак щеше да говори с Торкел. Нейният приятел и ментор. Събитията от последните месеци не бяха променили това.
Всичко щеше да е наред.
Той беше на нейна страна.
Защо тогава тя се държеше като уплашен първолак, повикан при директора?
Оставаха му няколко метра до кабинета, когато я забеляза, усмихна й се дружески и вдигна ръка за поздрав, но на Ваня й се стори, че долавя известна тревога в погледа му. Осъзна, че може би той също се притеснява преди срещата им.
Той не знаеше за какво е дошла.
Дали не се безпокоеше, че ще я загуби?
Дали наистина щеше да я загуби? Защо всъщност беше дошла?