Уилям Гибсън
Хотел „Ню Роуз“
Седем нощи под наем в този ковчег, Санди. Хотел „Ню Роуз“. Как те искам сега. Понякога те удрям. Повтарям го толкова бавно, със сладост и злоба, че почти го усещам. Понякога изваждам твоя малък автоматичен пистолет от чантата и прокарвам пръст по евтината, гладка, хромирана повърхност. Китайски, калибър 22, с дуло не по-голямо от разширените зеници на твоите изчезнали очи.
Фокс е мъртъв сега, Санди.
Фокс ми каза да те забравя.
Спомням си Фокс, подпрян на облицования с кожа бар, в тъмния салон на някакъв сингапурски хотел — „Бенколен стрийт“, ръцете му, описващи различни сфери на влияние, вътрешни съперничества, възходящата линия на нечия кариера, слабото място, което е открил в бронята на някой мислещ танк… Фокс беше оперативен работник във войната на мозъчни кутии, посредник при размени между корпорациите. Той беше войник в тайните схватки на зайбатсу — многонационалните корпорации, контролиращи всички икономики.
Виждам Фокс да говори бързо, ухилен подминавайки моите авантюри в междукорпорационния шпионаж с поклащане на глава. Острието, казва той, трябва да търсим Острието. Кара те да чуеш голямото О. За Фокс Острието беше граал, най-съществената част на всеобхватния човешки талант, нещо непреносимо, затворено в черепните кутии на най-ярките научни дарования на планетата.
Не можеш да създадеш Острие на хартия, казваше Фокс, не можеш да го напъхаш в дискета.
Големите пари бяха в междукорпорационното дезертьорство.
Фокс беше елегантен, тъмният му френски костюм бе пълен контраст с немирно щръкналия момчешки кичур.
Предполагам, че тръгнах с него, защото каза, че е по следите на Острието.
И някъде там, по пътя ни към Острието, аз срещнах теб, Санди.
Хотел „Ню Роуз“ е лабиринт от ковчези в дрипавите покрайнини на Нарита Интернешънъл. Плексигласови капсули, високи метър и дълги три, натъпкани като излишни зъби на Годзила в бетонния масив край главния път за летището. Всяка капсула с телевизор, кацнал на тавана. Прекарвам цели дни в зяпане на японски телевизионни игри и стари филми. Понякога държа пистолета ти в ръка.
Понякога лежа със затворени очи, заслушан в грохота на реактивните двигатели, впрегнати в спирачен режим над Нарита.
Бях в един бар в Йокохама, когато те срещнах за първи път. Евразийка, наполовина гайджин, дългокрака и неотразима в умопомрачителния тоалет на нашумял японски моделиер. Тъмни европейски очи, азиатски скули. Спомням си как изсипваш чантата си на леглото, по-късно, в стаята на някакъв хотел, как заравяш ръка в разноцветните предмети. Смачкана пачка нови йени, овехтяло телефонно тефтерче, пристегнато с ластик, банков чип „Мутцибуши“, японски паспорт със златна хризантема на корицата и твоя китайски 22-калибров.
Историята на твоя живот. Баща ти е бил чиновник в Токио, сега — в немилост, низвергнат, изхвърлен на улицата от Хосака, най-големия зайбатсу. През тази нощ майка ти беше холандка и аз лежах, заслушан в разкази за летните вечери на Амстердам и гълъбите на площад „Дам“, разстлани като мек кафяв килим.
Никога не попитах с какво баща ти е предизвикал своята немилост. Гледах те как се обличаш, как се полюшва твоята дълга черна коса, как прорязва въздуха.
Сега Хосака преследва мен.
Ковчезите на хотел „Ню Роуз“ са окачени на скеле от ярки емайлирани тръби. Боята се стеле като сняг, докато изкачвам металните стълби, пада с всяка моя крачка, докато вървя по тесния проход. Лявата ми ръка се плъзга по люковете на ковчезите, покрити с предупредителни надписи за глоби при загубване на ключа.
Поглеждам нагоре към излитащите от Нарита реактивни самолети.
Фокс пръв оцени възможността да те използваме, но никога не можа да оцени твоите пълни възможности. Той обаче не бе прекарал цяла една нощ с теб на брега на Камакура, заслушан в кошмара ти, никога не бе слушал под звездите от твоите детински устни историята на едно напълно измислено детство, истинско, както ти се кълнеше, до последната дума.
За мене това беше без значение, докато прегръщах покритите ти с хладен пясък бедра.
Тогава ти стана и се затича към брега. Втурнах се след теб, за да те намеря сред вълните на прибоя, трепереща, загледана някъде в далечината. Потръпваща. Изгубена. Търсеща нови спомени от своето измислено минало.
Санди, ти ме заряза тук.
Остави ми всичките си вещи.
Този пистолет. Сенките ти, всички цветове и оттенъци, затворени в пластични капсули. Твоят микрокомпютър „Крей“, подарък от Фокс, с касовите ти сметки от различни магазини. Понякога го пускам, проследявайки полета на цифрите през малкия сребрист екран.