Боже, мърмореше той, наливайки си „Блек Лейбъл“, цялата им биосекция е там сега. Една бомба. Той поклати глава. Една бомба, в необходимия момент, на необходимото място…
Напомних му за детайлната разработка на подобни операции, която групите за сигурност вероятно бяха извършили. Хората на Хосака имаха връзки навсякъде и подобна масивна инфилтрация на агенти в Маракеш вероятно се ползваше с подкрепата на мароканското правителство.
Откажи се, казах аз. Свършено е. Ти им продаде Хироши. Сега го забрави.
Зная какво е това, каза той. Зная. Виждал съм го веднъж преди.
Той каза, че има определен фактор на случайност в лабораторната работа. Острието на Острието, така го нарече. Когато някой изследовател извърши пробив, другите понякога не са в състояние да дублират неговите резултати. Беше доста вероятно такъв да е и случаят с Хироши, чиято работа влизаше в противоречие с концептуалната структура на областта, в която работеше. Решението най-често биваше прехвърляне на момчето-чудо от лаборатория в лаборатория за ритуално „ръкополагане“. Няколко безсмислени нагласявания на апаратурата и процесът протичаше. Смахната работа, каза той, никой не разбира защо става така, но става. После се засмя.
Но те поемат голям риск, каза той. Копелетата твърдяха, че искат да изолират Хироши, да го държат встрани от главната насока на изследванията. Дрън-дрън. Залагам си задника, че се развихря някаква борба за надмощие сред научния отдел на Хосака. Някой отгоре си прехвърля протежетата, за да си потъркат гърбовете о Хироши за кадем. Когато Хироши възпламени бомбата в генното инженерство, цялата тази тълпа ще е готова.
Фокс допи уискито си и вдигна рамене.
Лягай си, каза той. Ти си прав, това вече не е наша грижа.
Наистина си легнах, но ме събуди телефонът. Отново Маракеш, шумът на сателитната връзка, изплашеното португалско бърборене.
Хосака не бе замразил нашия кредит, а направо го бе изпарил. Чисто злато. В един миг ние бяхме милионери с най-твърдата валута на света, в следващия — последни бедняци. Събудих Фокс.
Санди, каза той. Тя ни е продала. Хората на Маас са я презавербували във Виена. Мили ми, Боже!
Гледах го как разпаря капака на разнебитения си куфар с швейцарския сгъваем нож. Отвътре грейнаха три златни кюлчета, запечатани с контактен цимент. Тънки пластини, всяка една проверена и щампована в хазната на някаква изчезнала африканска държава.
Трябваше да предвидя това, каза той с помръкнал глас.
Не, казах аз. Мисля, че произнесох твоето име.
Забрави я, каза той. Хосака ни иска мъртви. Те ще предположат, че сме ги изиграли. Свържи се по телефона и провери кредита ни.
Нашият кредит беше изчезнал. Отрекоха някой от нас да е имал някога банкова сметка.
Сцепиха ни задниците, каза Фокс.
Побягнахме. През сервизната врата, навън, в гъмжилото по улиците на Токио, към станция „Шинджуку“. Тогава за първи път започнах да осъзнавам мащабите на разгърнатото от Хосака преследване.
Всички врати бяха затворени. Виждах как се спускат стоманени щори в очите на хора, които ни познаваха от години. Измъквахме се, преди да успеят да посегнат към телефона. Повърхностното напрежение на подземния свят се бе утроило и навсякъде се сблъсквахме с плътна мембрана, която ни отхвърляше назад. Никакъв шанс да потънем, да се скрием от погледа.
Хосака ни остави да потичаме през по-голямата част от първия ден. След това изпрати някой да прекърши гръбнака на Фокс.
Не видях какво стана, но го видях да пада. Бяхме в универсалния магазин Гиндза, един час преди затваряне, когато го видях да описва дъга от лъскавия мецанин надолу, към сергиите със стоки от Нова Азия.
По някакъв начин ме бяха пропуснали и аз продължих да бягам. Фокс беше взел златото в себе си, но в джоба си имах стотина нови йени. Бягах. През целия път до хотел „Ню Роуз“.
Време е вече.
Ела с мен, Санди. Чуй бръмченето на неоновите лампи по шосето за Нарита Интернешънъл. Няколко нощни пеперуди описват ярки кръгове около прожекторите над „Ню Роуз“.
Най-смешното, Санди, е колко нереална ми се струваш понякога. Веднъж Фокс каза, че си ектоплазма, дух, призован от крайностите на икономиката. Духът на идващия век.
Сега държа пистолета ти в ръка, пъхната в джоба, и чувствам ръката си безкрайно далече. Откачена.
Спомням си моя португалски приятел, търговеца — забравил английския, мъчещ се да говори едновременно на четири езика, които не разбирам. Помислих, че Медина гори.