— Ами ще кажа, че ако трябва да свършим всичко това до сутринта, то по-добре да не бърборим много — отговори намусено другият, без да вдигне поглед от пробния баланс, който внимателно разглеждаше.
Колегата му примирително разтвори ръце.
— Виждате ли, господин Едуардс? Предполагам, че Франк е прав. Той винаги е прав. Така че вместо да ви разяснявам цялата история, може би по-добре ще е да се заловим за работа.
— Хубаво — отвърна сухо Ройъл Едуардс, съзнавайки, че отново срещна отпор.
— Благодаря ви, господин Едуардс. А сега бих искал да разгледам системата ви за инвентаризация — закупени стоки, контрола върху кредитните карти, наличните запаси, последния ви чек за доставка за стоки и всичко останало. Абе кафето беше чудесно. Ще можем ли да пийнем още?
— Ще се обадя долу — каза ревизорът и с отчаяние установи, че наближава полунощ. Очевидно двамата посетители имаха намерение да останат още няколко часа.
Четвъртък
1
Ако искаше да възстанови силите си за следващия работен ден, Питър Макдермот прецени, че трябва да се прибере в къщи и да се наспи.
Беше дванайсет и половина. Разхождам се вече два часа или може би повече, помисли си той. Чувствуваше се освежен и приятно уморен.
Отдавна беше придобил навика да се разхожда дълго, особено като мислеше за нещо или пък трябваше да разреши някакъв проблем.
Рано тази вечер, след като се раздели с Марша, той се прибра в своя апартамент. Ала не можа да си намери място в тясното жилище и съвсем не му се спеше, та затова реши да се поразходи към реката. Мина по улица „Пойдрас“ и пристанищната „Джулия стрийт“ със закотвените кораби, някои мъждиво осветени и притихнали, а други оживени и готвещи се да отплават. После се качи на ферибоота при „Канал стрийт“ и като прекоси Мисисипи, тръгна по самотните кейове на отсрещния бряг, наблюдавайки светлините на града на фона на тъмните води на реката. На връщане се отби във Френския квартал и сега беше приседнал да изпие едно „cafe au lait“10 на стария Френски пазар.
Малко преди това се сети за проблемите в службата и позвъни в „Сейнт Грегъри“. Искаше да разбере какви са новините около заплахата на участниците в конгреса на американските стоматолози да напуснат хотела. Да, осведоми го дежурният заместник-управител, малко преди полунощ оберкелнерът от етажа за заседания оставил бележка. Доколкото успял да разбере, изпълнителният комитет на асоциацията след шестчасово заседание не стигнал до никакво твърдо становище. Затова на следващия ден в девет и половина сутринта щяло да се състои извънредно общо заседание за всички делегати в зала „Дофин“. Вероятно щели да участвуват около триста души. Заседанието щяло да се проведе при закрити врати и хотелската управа била помолена да съдействува за обезпечаване на необходимите условия.
Питър нареди да се изпълнят молбите им и приключи с този въпрос до сутринта.
С изключение на това кратко отклонение мисълта му бе изцяло заета с Марша и събитията от тази вечер. В главата му като нахални пчели бръмчаха рояк въпроси. Как да излезе честно от ситуацията, без да прояви нетактичност или пък да обиди Марша? Едно, разбира се, беше ясно: предложението й бе неосъществимо. И все пак би се показал като изключителен грубиян, ако отхвърлеше безцеремонно едно толкова честно признание. Беше й казал: „Ако повечето хора бяха честни като вас …“
Но имаше и друго — всъщност какво толкова страшно беше, ако и той от своя страна постъпи честно? Тази вечер се увлече по Марша не като по младо момиче, а като по жена. И щом затвореше очи, тя цялата изплуваше пред него. Образът й въздействуваше като упойващо вино.
Той беше вкусвал вече такова упойващо вино, ала после вкусът му се оказа твърде горчив и се закле, че това повече няма да се повтори. Дали старият опит не влияеше на благоразумието, не помъдряваше ли от него мъжът, когато правеше избора си сред жените? Съмняваше се в това.
Все пак той беше мъж, у когото имаше живот и чувства. Никоя доброволно наложена самота не би могла и не би трябвало да продължи вечно. Но въпросът беше кога и как да приключи с нея?
В крайна сметка сега накъде? Ще се види ли пак с Марша? Струваше му се, че е неизбежно, освен ако не прекъсне решително и завинаги връзката си с нея. А после как щяха да се развият отношенията им? Ами разликата в годините? Марша беше на деветнайсет. Той — на трийсет и две. Разликата не беше малка, но наистина ли беше така? Разбира се, ако и двамата бяха с десет години по-възрастни, тогава любовната им връзка или женитбата нямаше да се считат за необичайни. При това той се съмняваше, че Марша би могла да установи близки отношения със своите връстници.