Той отново позвъни, само че този път на номера, записан срещу името на Ф. Р. Драмънд. Както се очакваше, след продължителното звънене не последва никакъв отговор.
Трябваше да се действува бързо. Прецени, че разполага с малко повече от час. Спря едно такси, което бързо го откара до паркинга с неговата кола. Оттам с помощта на картата на града той се упъти към „Лейквю“, като се добра без особени трудности до адреса, който беше записал.
Разгледа внимателно къщата от разстояние половин пресечка. Беше добре поддържана двуетажна сграда с двоен гараж и голяма градина. Над алеята за коли се беше надвесил огромен кипарис, който по щастлива случайност препречваше видимостта от съседните къщи.
Ключаря докара колата смело под дървото и пристъпи към парадния вход. Вратата отстъпи, щом направи още първия опит.
Вътре беше тихо.
— Има ли някой в къщи? — извика той високо.
Ако беше последвал отговор, той разполагаше с готово обяснение, че вратата била отворена и че е сбъркал адреса. Но отговор не последва.
Прегледа бързо стаите на първия етаж и после се качи горе. Там имаше четири спални, в които не намери никого. В килера на най-голямата стая откри две кожени палта. Извади ги и ги захвърли на леглото. В друг шкаф попадна на куфари. Ключаря се спря на най-големия и напъха палтата в него. Тоалетната масичка му предложи кутия за бижута, чието съдържание изсипа в куфара, като добави една кинокамера, бинокъл и транзисторен радиоапарат. Затвори куфара и го понесе надолу, където го отвори, за да прибави една сребърна купа и поднос. Магнитофонът, който забеляза в последния миг, той понесе към колата, като държеше в едната си ръка, а в другата големия куфар.
За всичко това Ключаря се забави в къщата не повече от десет минути. Намести куфара в багажника на колата и потегли. Подир час укри плячката в стаята си в мотела на магистралата „Шеф Мънтуър“, след което паркира колата на обичайното й място в града и пое радостно към хотел „Сейнт Грегъри“.
По пътя, обзет от шеговито настроение, той пусна ключовете в една пощенска кутия съгласно молбата, изписана на пластинката. Несъмнено организацията, която произвеждаше тези пластинки, щеше да изпълни задължението си да върне ключовете на собственика.
Тази неочаквана плячка, според изчисленията на Ключаря, щеше да му донесе почти хиляда долара.
В кафенето на „Сейнт Грегъри“ той изпи едно кафе, хапна сандвич и после се отправи към шлосера от Ирландския канал. Ключът за президентския апартамент беше готов и макар да му поискаха безбожна цена, той заплати, изпълнен с радостно настроение.
На връщане забеляза със задоволство, че слънцето грее благосклонно от безоблачното небе. Този факт, както и неочакваната сутрешна плячка бяха явни предзнаменования, предвещаващи успеха на главната задача, която му предстоеше да изпълни наскоро. Ключаря установи, че предишната му самоувереност и чувството за непобедимост отново го бяха обхванали.
11
Над Ню Орлийнс градските камбани отбелязваха в лениво безредие настъпването на обедния час. Съзвучието от техните мелодии достигаше неясно до президентския апартамент на деветия етаж, чиито прозорци бяха затворени и запечатани за постигане на пълен ефект от работата на климатичната инсталация. Кройдънският дук, който неуверено си наливаше четвъртата чаша с шотландско уиски и сода за тази сутрин, чу звъна на камбаните и погледна часовника си, за да се увери в точния час. Той поклати глава в недоумение и промърмори:
— Толкова ли е?!… Такъв дълъг ден… откакто се помня, по-дълъг не е имало.
— Все ще свърши някога — отвърна дукесата от софрата, където неуспешно се опитваше да се вглъби в стихотворенията на У. Х. Одън16, но отговорът й не прозвуча така сурово, както през последните дни. Времето, прекарано в очакване от миналата нощ, и мисълта, че Огилви и злополучната кола са някъде на север — но къде?, — изпълваха и дукесата с напрежение. Бяха изминали деветнайсет часа от последната им среща с главния инспектор на хотела и досега не бяха чули нищо за него.
— За бога! Не може ли тоя да ни се обади по телефона? — дукът закрачи нервно из стаята, както правеше вече цяла сутрин.
— Ние се разбрахме да не си звъним — припомни му дукесата с все още мек тон. — Така е много по-безопасно. При това, ако колата е скрита през деня, както се надяваме, вероятно и той не се мярка пред хората.