— Та той се е пошегувал?
— Не, и аз бих си помислил същото, ако не бях прочел няколко часа преди това съставките на този коктейл — „Драмбуйе“ и шотландско уиски. Ето ти късмет, казах си. Въпреки всичко приготвих коктейла, а сетне той ми каза: „Това е добре, но така няма да овладееш бизнеса в този бранш. Нещата са се променили от времето на «Произведения на изкуството».“ Казах му, че не си въобразявам да стана Майрън Уигъл, но не бих възразил да бъда и Ивлин Орчъм. Той се засмя на думите ми — предполагам също беше чел Арнълд Бенет7. После ми даде визитната си картичка и ми каза да се отбия при него на другия ден.
— Предполагам, че е бил собственик на петдесет хотела.
— Оказа се, че не притежава нищо. Казваше се Хърб Фишър и работеше като търговски посредник — продаваше консерви на едро или нещо подобно. Освен това беше нахакан и самохвалко и през цялото време намираше начин да те над-приказва. При това беше наясно с бизнеса в хотелите и познаваше повечето хора от тези среди, защото именно там си въртеше търговията.
Блюдата със стридите бяха прибрани и напътстван от оберкелнера в червено сако, сервитьорът постави пред тях димящата камбала.
— Страхувам се да ям — каза Кристин. — Навярно нищо друго не би могло да има такъв божествен вкус като стридите — и като набоде сочната риба, приготвена с великолепни подправки, тя възкликна: — Хъм! Невероятно, дори е по-вкусна.
Едва след няколко минути тя каза:
— Разкажи ми за господин Фишър.
— Всъщност отначало си помислих, че говори само големи приказки. Такива като него колкото искаш по баровете. Но едно писмо от Корнелския университет промени мнението ми.
В него се казваше да се явя в Статлър хол — факултета за хотелна администрация — за конкурсен изпит. После се оказа, че ми предлагат стипендия и след гимназията се записах там. По-късно разбрах, че всичко е станало благодарение на Хърб, който беше изтормозил някои собственици на хотели да ме препоръчат на университета. Струва ми се, че той беше добър търговски посредник.
— Само ти се струва?
— Никога не съм бил напълно уверен — каза замислено Питър. — Дължа много на Хърб Фишър, но понякога се питам дали хората не са се съгласявали с него, предоставяйки му дори възможност да се занимава със своята търговия, само и само да се отърват от него. След като всичко се уреди с университета, аз го видях само веднъж. Опитах се да му благодаря, както и да се сдружа с него, но той не ми позволи — продължаваше да се хвали, като говореше за сделките, които бил сключил или възнамерявал да сключи. После каза, че са ми необходими някакви дрехи за колежа — беше прав — и настоя да ми даде на заем двеста долара. Трябва да е било много за него, защото по-късно разбрах, че спестяванията му не са били големи. Издължих му се, като изпращах чекове с малки суми, но повечето от тях не бяха никога осребрени.
— Но това е забележителна история — възкликна Кристин, която беше слушала задълбочено. — А защо не се срещаш вече с него?
— Той умря — каза Питър. — Опитах се да го потърся няколко пъти, но не успях. Преди година ми позвъни някакъв адвокат — очевидно Хърб нямаше семейство. Отидох на погребението. И видях, че там сме само осем души — такива, на които беше помагал по същия начин. Необичайно бе това, че при всички хвалби той не беше разказал на никого от нас за останалите.
— Ще се разплача — каза Кристин.
— Разбирам — кимна той. — И аз тогава се чувствах по същия начин. Струва ми се, би трябвало да се поуча от това, макар да не бях съвсем сигурен какво точно съм разбрал. Може би, че някои хора издигат пред себе си огромна преграда, която през цялото време желаят да разрушиш и ако не успееш, никога няма да можеш да ги опознаеш истински.
Кристин мълчеше, докато пиеха кафето — бяха се уговорили да се откажат от десерта. Накрая тя попита:
— Дали някой от нас наистина съзнава какво желаем от себе си?
Питър се замисли.
— Може би не съвсем. Макар че аз сигурно знам какво искам да постигна или поне харесвам.
Той помоли сервитьора за сметката.
— Кажи какво е то.
— По-добре би било да ти го покажа — каза той.
Те спряха пред ресторанта, опитвайки се да привикнат с горещия нощен въздух след прохладата в залата. През изминалия час градът изглеждаше притихнал. Светлините наоколо гаснеха и нощният живот във Френския квартал се преместваше на други места. Питър улови Кристин за ръка и я поведе, прекосявайки по диагонал „Ройъл стрийт“. Спряха на югоизточния ъгъл на улица „Сейнт Луис“ и се загледаха пред себе си.
7
Арнълд Бенет (1867–1931) — английски писател, в чийто роман „Гранд-хотел «Вавилон»“ (1902) се появяват цитираните герои — Бел.ред.