— Ето какво бих искал да създам — каза той. — Нещо подобно или може би по-добро.
Под изящните балкони, обточени с метални дантели, и набраздените стоманени колони, блещукаха газови фенери, които хвърляха светлосенки върху сивобялата класическа фасада на хотел „Ройъл Орлийнс“. През сводестите, двукрили прозорци струеше кехлибарена светлина. По тротоара крачеше портиер с богата златоушита униформа и шапка с козирка. Някъде горе, високо, под внезапния порив на лекия ветрец заплющя-ха знамена. Пристигна такси. Портиерът се приближи, за да отвори вратата. До тях долетя потропването на женски токчета и мъжки смях. Затръшна се вратата. Таксито си замина.
— Някои смятат — каза Питър, — че „Ройъл Орлийнс“ е най-хубавият хотел в Северна Америка. Няма значение дали си съгласна. Важно е, че той показва какъв може да бъде хубавият хотел.
Те прекосиха улица „Сейнт Луис“ към сградата, която някога е била обикновен хотел, център на Креолската община, след това средище за търговия с роби, болница по време на Гражданската война, законодателно събрание на щата и сега отново хотел. Питър заговори въодушевено:
— Всичко е в тяхна полза — история, стил, съвременни съоръжения и въоръжение. Те разполагаха с две фирми архитекти от Ню Орлийнс — една невероятно традиционна, а другата съвременна. И успяха да докажат, че може да се строи оригинално и същевременно да се съхрани старинната атмосфера.
Портиерът, който беше престанал да се разхожда наоколо, отвори главната врата, когато влязоха вътре. Точно пред тях две огромни негърски фигури от камък охраняваха бялото мраморно стълбище, което водеше към фоайето.
— Най-интересното е — каза Питър, — че при всичките си индивидуални особености „Ройъл Орлийнс“ принадлежи към едно от хотелските обединения. — И той добави сдържано: — Но не към веригата на Къртис О’Кийф.
— А по-скоро към веригата на Питър Макдермот?
— О, много път трябва да извървя дотам. А пък и аз се върнах назад. Предполагам знаеш това.
— Да — каза Кристин. — Знам. Но ти ще се справиш. Обзалагам се за хиляда долара, че един ден ще успееш.
Той притисна ръката й.
— Ако разполагаш с толкова пари, по-добре да си купиш малко от акциите на веригата О’Кийф.
Прекосиха надлъж фоайето на „Ройъл Орлийнс“ — бял мрамор и старинни гоблени в бели, лимоненожълти и оранжеви тонове — излязоха през изхода към „Ройъл стрийт“.
В продължение на час и половина се поразходиха из Френския квартал, отбиха се в „Презървейшън хол“, като изтърпяха задушаващата жега и претъпканите пейки, за да се насладят на истинския джаз, изпълняван от диксиленда; след това в приятната прохлада на „Джаксън скуеър“ пиха кафе на Френския пазар до брега на реката, разгледаха критично безвкусните произведения на изкуството, с които изобилствуваше Ню Орлийнс, а сетне в „Двора на двете сестри“, на открито под звездите, меките светлини и нежната листовина на дърветата, пийнаха по един студен джулеп8.
— Беше чудесно — каза Кристин. — Сега вече мога да си вървя у дома.
Докато вървяха към „Ибървил“, където беше паркирана колата, едно малко негърче с картонена кутия и четка се приближи към тях.
— Да ви лъсна обувките, господине?
Питър поклати глава.
— Много е късно, мойто момче.
Но момчето със светнали очи стоеше, препречило пътя им, разглеждайки краката на Питър.
— А на бас, че мога да ви кажа, къде се намират такива обувки като вашите. Значи мога да ви кажа и града, и щата. Ако позная, ще ми дадете двайсет и пет цента, а ако не позная — аз ще ви дам двайсет и пет.
Преди години Питър беше купил обувките си в Тенъфли, Ню Джърси. Той се поколеба, обзет от чувството за предимство пред момчето, но после кимна.
— О’кей.
Светналите очи на момчето се устремиха нагоре.
— Господине, обувките, дето носите, се намират на тротоара в Ню Орлийнс, щата Луизиана. Спомнете си сега, че ви казах „къде се намират такива обувки“, а не откъде сте ги купил.
Те се разсмяха, а Кристин хвана Питър под ръка, когато той плати двайсет и петте цента на момчето. Продължиха да се смеят, докато караха колата на север, към апартамента на Кристин.
13
В трапезарията на частния апартамент на Уорън Трент Къртис О’Кийф вкусваше от дима на пурата. Беше я избрал от кутията от черешово дърво, която Алоисиъс Ройс му предложи, и богатият й аромат се смесваше приятно в устата му с вкуса на коняка „Луи XII“, придружен от кафе. Отляво на О’Кийф, начело на дъбовата маса, на която Ройс умело беше сервирал превъзходната вечеря от пет блюда, седеше Уорън Трент с благовидно изражение на патриарх. Срещу него в прилепнала по тялото черна рокля Додо издишваше с удоволствие дима на една турска цигара, която Ройс й беше предложил и запалил.