Той би започнал с Катрин… През следващите няколко месеца тя щеше да се нуждае от известна подкрепа. Макар че, вероятно щеше да получи достатъчно от Боуман. Столкър сви презрително устни. Уилям би трябвало да направи нещо по този въпрос, а не да го протака. Човек се грижи за онова, което е негово, без значение какво е то. Уилям трябваше да бъде по-твърд с нея, малко да я вразуми, да й покаже ясно кой е глава на семейството. Столкър въздъхна. Изкушаваше се да поговори със самия Боуман, но никога не го бе сторил. Никога не се намесвай в семейните проблеми на други хора. Бе научил това по най-трудния начин.
Все пак, Катрин щеше да се нуждае от него повече, отколкото от Боуман, поне за сега. Нещата бе вероятно да станат доста по-сложни, щом веднъж различните фракции в Съвета научат за смъртта на Уилям. И човек би могъл да се обзаложи, че ще има фракции и вътре в реформата, които също ще си пробиват път с лакти за изгодна позиция. Катрин щеше да се нуждае от телохранител. Столкър кисело се усмихна. Боуман може да се смята за добър на дуел, но той би бил от голяма полза и в задкулисната борба. А Визидж вероятно бе добра в боравенето с магия, но изобщо не би била полезна, когато се стигне до спиране на кама, хвърлена от тълпата. Не, поне за известно време Катрин щеше да се нуждае от него. А той би могъл добре да я използва… Освен ако самата тя не реши да влезе в политиката. Столкър се начумери. Тя просто можеше да се реши да предприеме тази стъпка. Изглежда жените вече не си знаеха мястото. Тази капитан Фишър, може да имаше суров вид и да говореше решително, но вероятно би се огънала в минутата, в която наистина станеше напечено. Жените винаги се огъваха.
Столкър се размърда неспокойно. В стаята беше непоносимо горещо и той сериозно се замисли, дали да не се опита да отвори кепенците. Накрая се отказа. Познавайки Гонт, дори да можеше да ги отвори, вероятно щеше да задейства аларма или нещо подобно. Цялата къща бъкаше от магии. Столкър се усмихна презрително — „Магия…“ Той изобщо не се доверяваше на магьосници. Един мъж можеше да си пробие път в живота със смелост и меч в ръка, а не като се крие в задушни помещения, ровейки се в стари книги и произвеждайки гадни миризми с химикали. Цялата така наречена сила на Гонт се оказа недостатъчна, за да защити Уилям.
Столкър въздъхна. Само ако той и Уилям не се бяха скарали… толкова много неща можеха да бъдат различни. Само ако… — най-безполезната фраза в езика. Той вдигна поглед към тавана, от който по-голямата част се криеше в мрака. Бе изминало много време откакто за последен път бе спал под този покрив, в тази стая. Сигурно бяха изминали най-малко тридесет години. Той се запита, дали Гонт знаеше, че тази стая е била негова спалня някога, когато е бил момче. Вероятно не. Без съмнение, това бе една от малките иронии в живота. Вече не бе останал никой, който да знае, че Адам Столкър е бил роден като един ДеФерие и че тази къща някога е била негов дом, докато не бе избягал отвратил се от онова, в каквото се бе превърнало неговото семейство. Сега, те всички бяха мъртви: родители, братя, сестри, лели и чичовци. Всички си бяха отишли. ДеФерие ги нямаше повече и Адам Столкър бе щастлив с името, което бе избрал за себе си.
Той затвори очи и дълбоко въздъхна. Трябваше малко да поспи. С идването на утрото, щеше да има много работа за вършене.
Греъм Доримънт се разхождаше нагоре-надолу из стаята си и се чудеше какво ще е най-добре да направи. Уилям беше мъртъв, а двамата от охраната изобщо нямаха никакъв напредък относно откриването на убиеца. И твърде скоро това малко гадно влечуго Боуман щеше да се помъчи да се добере до мястото на Уилям в Съвета. Човекът едва бе изстинал, а лешоядите вече се събираха. Добре, някой трябваше да заеме мястото му, но не и Боуман. И това нямаше да се случи, докато Доримънт имаше някакво мнение по този въпрос.
Той спря да се разхожда и се намръщи замислено. Нямаше никаква гаранция, че тази работа ще има нещо общо с него. Той бе работил за Уилям, а Уилям беше мъртъв. Катрин съвсем лесно можеше да реши, че повече няма нужда от него и да си доведе нейни собствени съветници. Доримънт прехапа несигурно устни. Загубването на службата само по себе си не беше проблем. Дори след развода, щяха да му останат пари, повече от достатъчно, за да му стигнат до края на живота. Но да се откаже от вълнението в политиката и да се върне към празноглавия обществен водовъртеж от безкрайни тържества на светски места, към детинските прищевки, игри и интриги.