Николай Райнов
Хозузори и Хоходеми
Японска приказка
Едно време живеели в Япония двама братя. По-големият се казвал Хозузори, а по-малкият — Хоходеми.
Хозузори бил добър рибар, а Хоходеми — опитен ловец. Когато умрял баща им, те си разделили имота му тъй: рибарят взел морето, а ловецът — планините. И двамата били доволни от дележа.
Хоходеми отивал на лов по планините и се връщал всяка вечер с много дивеч. Но на брата невинаги му вървяло. Понякога, като се качи на лодката, Хозузори трябвало да се навърта край брега, дето нямало много риба; невинаги можел той да хвърли мрежи в открито море, тъй като в бурно време вълните се издигали нависоко и можели да обърнат лодката му. По едно време бурите зачестили и той трябвало да лови само с въдица и да се връща вкъщи с две-три шепи дребна риба.
— Не може тъй — рекъл той една вечер на брата си. — Време е да си разменим занятията. Ще ти дам въдицата и мрежите, а ти ми дай лъка и стрелите. Ти върви на риба, а аз ще тръгна по лов.
Малкият брат се съгласил.
— Защо не? — казал той. — Да не мислиш, че моята работа е лесна? Цял ден тичам по скалите и си дера дрехите в храсталака, за да убия две-три птици или един заек. А ти си седиш в лодката и рибите идват сами да се закачат на въдицата ти или да влязат в мрежата.
На другата сутрин Хозузори тръгнал на лов, а Хоходеми — на риболовство. Но и двамата се върнали с празни ръце. Хозузори не знаел къде какъв дивеч живее и не умеел да открива следите му. А Хоходеми — както бил пуснал въдицата в морето — я дръпнал, но не измъкнал нищо; не измъкнал дори и самата кукичка: тя изчезнала някъде.
— Дай ми въдицата, па си вземи лъка и стрелите! — казал Хозузори на брата си. — Не ме бива за ловец.
— И мене не ме бива — рекъл Хоходеми — за риболовец; познава се по това, че нещо ми откачи кукичката от въдицата и не можах да я намеря никъде.
— Тъй ли? — викнал яростно Хозузори. — Наистина ли си ми изгубил въдицата? Скоро да отидеш да я намериш! Ако не я намериш, ще те пребия.
Хоходеми отишъл пак на морския бряг. Съблякъл се и се хвърлил в морето. Търсил навсякъде, ала не намерил въдицата. Брат му също я търсил, но и той не успял да я намери.
Като видял, че въдицата е изгубена завинаги, Хоходеми предложил на брата си да му направи въдици от своето оръжие, но оня не се съгласил:
— Моята въдица не може да се замени с никаква друга. Прави каквото правиш, но я намери! Ако стане нужда, и при морския бог иди, но я донеси! Инак ще те убия!
Хоходеми тръгнал отново по морския бряг. Спрял се да гледа във водата от онова място, дето бил застанал, когато изгубил въдицата. Морето било в тоя миг бистро, ала въдицата не се виждала никъде по дъното.
И момъкът почнал скръбно да си говори:
— Тежко ми! Брат ми, какъвто е лют, ще ме убие, ако не намеря тая проклета въдица. Наистина, само морският бог би могъл да узнае къде е тя. Но знам ли къде да търся тоя бог? Кой ще ми каже де е дворецът му и как да отида там?
В това време той зачул жален вик на птица. В една примка, която бил заложил Хозузори, се била хванала дива патица. Както се бил ядосал на брата си, Хоходеми решил да освободи птицата. Пуснал я. А тя се превърнала на старец и му казала:
— Ти поиска да освободиш птица, а освободи човек. Аз съм магьосникът Нгнойя-Ухсикуе. Попаднах в тая примка, когато се бях преобразил на патица, за да накажа един свой враг. Кажи ми, добри Хоходеми: с какво да те наградя?
— Намери ми въдицата, която изгубих тук тая заран!
— Ще се намери. Но аз не мога да ти я покажа. Трябва да отидеш при морския бог, който живее вдън морето. Пътя ще откриеш сам, ако седнеш в кошницата от тръстика, която ще ти донеса.
Магьосникът Нгнойя-Ухсикуе изчезнал, но малко след това се явил отново с голяма кошница в ръце:
— Ето кошницата. Ще седнеш в нея и няма да се боиш от нищо. Тя ще потъне във водата и ще заплува, накъдето си знае. Като стигнеш до голям дворец от рибени люспи, ще излезеш от кошницата. Пред двореца има кладенец, а над него расте канелено дърво. Ще се качиш на дървото и ще чакаш там да дойде дъщерята на морския бог.
— Е, а после?
— После ще стане, каквото трябва да стане. Въдицата ще се намери.
— Благодаря — рекъл Хоходеми и влязъл веднага в кошницата, а тя — като жива — подскочила и се хвърлила, та — в морето. Сетне заплувала бързо като някое животно с много нозе и перки.
Ала колкото и бързо да плувала кошницата, дворецът на морския бог бил далече. Хоходеми видял, че се стъмва, а още никакъв дворец не се показва. В морето станало съвсем тъмно — много по-тъмно, отколкото става на земята.
Но по едно време Хоходеми видял в далечината светлинка — сякаш звезда блещука. Колкото повече се приближавал до нея, толкова по-едра ставала звездата. И най-сетне той разбрал, че не е звезда, а самият дворец на морския бог. Люспите, от които бил направен тоя дворец, изпускали силна светлина. Момъкът намерил канеленото дърво. Той се качил на него. Малко след това дошла мома — хубавица, с чаша от изумруд в ръка, да пие вода от извора, който бил под дървото. Тя била Тойотамахиме, дъщерята на морския бог.