— Казвам ти — шепнеше Шуфой, — ако вземеш от урината на жената и я смесиш с пшеница, по цвета можеш да определиш дали ще се роди момче или момиче…
Амеротке прехапа устни и едва се сдържа да не се разсмее. Посегна към чашата си с вино, но го стресна писък от другия край на залата. Върховният жрец Хатор беше скочил на крака — с едната ръка се държеше за гърлото, а с другата търкаше корема си. Младата куртизанка до него го гледаше ужасена. Хатор политна напред и протегна ръце да се задържи. Прекатури масата. Чашите и подносите се разпиляха по пода. Лицето му беше станало мораво, а очите му се въртяха бясно в орбитите. На устните му изби бяла пяна. Амеротке го наблюдаваше неразбиращо — дали бе заседнало нещо в гърлото му? Или му бе прилошало? Музиката замлъкна. Слугите се втурнаха към клатушкащия се Хатор, но той ги отпрати с жест. Падна на колене. Устата му се отваряше и затваряше в мъчителен опит да си поеме дъх. После жрецът се отпусна на пода и тялото му се разтърси в конвулсии. Върховният съдия се съвзе и скочи. Повдигна леко главата на Хатор, без да обръща внимание на растящото върху поличката на жреца петно от урина. Сграбчи брадичката му и пъхна два пръста в устата му в опит да открие с какво се бе задавил. Но не напипа нищо. Знаеше, че жрецът умира. Кожата му беше студена и лепкава, пулсът на врата му — едва доловим. Съдията нареди да повикат лекар и да изпъдят насъбралите се наоколо хора. Тялото на жреца потрепери в още две леки конвулсии, а след това главата му се килна встрани и той се вцепени. Никой вече не можеше да помогне на Хатор.
— Опразнете залата! Опразнете залата! — извика Хани.
Появиха се стражите на храма, въоръжени с щитове от уплътнена телешка кожа и дълги копия. Слугите, прислужниците, танцьорките и музикантите бяха изведени. Вдигнаха тялото на Хатор и го положиха върху импровизирано легло от възглавнички. Пристигна лекарят на храма и коленичи до тялото, натисна стомаха, допря ухо до гърдите, вдигна клепачите и цъкна с език.
— Какво е ял и пил?
Върховният жрец Амон забързано се спусна да събира приборите, блюдата и чашите от масата на Хатор. Лекарят ги прегледа внимателно и поклати глава.
— Отровен е!
Докато всички се споглеждаха смутени и уплашени, Амеротке пристъпи напред:
— С какво? — попита той.
Лекарят поклати глава:
— Не знам! На пазарището всеки може да си купи от разни прахчета, дето могат да убият човек на мига…
Останалите жреци гледаха обвинително Хани.
— Мислехме, че тук сме в безопасност — гневно изрече Амон. — Но явно в храма на Хор никой не е защитен.
Другите четирима се събраха около него и закимаха.
— Трябва веднага да си тръгнем — заяви Изида. — Налага се да прекратим работата на срещата.
Думите му бяха последвани от хорово съгласие.
— И дума да не става — намеси се Амеротке, тъй като Хани изглеждаше твърде смаян, за да отговори.
— Защо? — възропта Озирис. — Хатор е бил отровен. Колко трябва да станат труповете? Докога да стоим? Докато всички измрем ли? Затова ли сме тук? За да може след това нейно величество да назначи хора, които й харесват…
— Ако повторите думите си извън тази зала — прогърмя гласът на Амеротке, — ще ви обвиня в измяна! — лицето на Озирис пребледня, той премига и измърмори нещо под нос. Върховният съдия сграбчи Хани за ръката: — Засега разполагаме само с думите на лекаря, че Хатор е бил отровен. Но може и да не е така. Трябва и друг лекар да прегледа тялото! — звучеше по-уверен, отколкото се чувстваше. — А ако тук наистина е било извършено убийство, ще се наложи да проведем нужното разследване.
— Господарят Амеротке е прав — обяви Хани, най-после излязъл от вцепенението си. — Ще повикам втори лекар да прегледа тялото.
Той даде необходимите разпореждания на слугите и стражата, а после подкани с жест всички жреци да го последват извън залата за пиршества. Спуснаха се по тесен коридор до малка стая, която се използваше като приемна за гости. До стената бяха иззидани пейки. Върховните жреци заедно с Вехлис и Амеротке седнаха мълчаливо, а Хани затвори вратата, облегна се на нея и отпусна глава. Съдията видя, че трепери. Каквато и да беше истината, върховният жрец на Хор щеше да понесе отговорността за ужасните убийства. Все пак той беше домакин, отговорен за живота и безопасността на гостите си.
— Съжалявам — пророни Хани. Смъкна величествения медальон от врата си и го хвърли на пода. Свали церемониалната си огърлица и я подаде на съпругата си. Свлече се на пода, седна с гръб към вратата, като клатеше напред-назад глава, сякаш беше изпаднал в транс. Вехлис се приведе над него и го притегли в обятията си.