Звярът се стовари върху кея само на метър и половина от Рейс. И се закова на място, ниско приклекнал, с прилепнали назад уши, отворена уста, напрегнати за последен скок мускули…
И тогава паянтовият кей хлътна под него.
Без скърцане. Без предупреждение.
Гнилото дърво се разпадна и голямото черно животно със смаяно ръмжене полетя във водата.
— Беше крайно време да извадя малко късмет — измърмори Рейс.
Кайманите не губиха нито миг.
Две тъмни грамади се понесоха към котката и скоро реката наоколо закипя.
Уилям използва възможността, прескочи дупката в кея и се затича към БТР-а.
Когато влезе вътре и Ван Люън затвори тежката стоманена врата. Рейс се озърна назад към брега.
Гледката го изуми.
Котката, същата черна котка, която само преди секунди се канеше да го разкъса, бавно се измъкваше от реката. От ноктите й капеше кръв, от зъбите й висяха парчета месо, от лъскавите й хълбоци се стичаше вода.
Гърдите й тежко се надигаха. Изглеждаше напълно изтощена от току-що завършилата битка.
Ала беше жива.
Бе победила.
Беше оцеляла при сблъсъка с двата гигантски каймана!
Останал без сили, Рейс се свлече на пода, опря глава на студената метална стена и затвори очи.
В този момент обаче чу шум.
Сумтене и ръмжене на котки някъде наблизо.
Лапите им цапаха в локвите. Костите на убитите немски командоси хрущяха. Някой нададе предсмъртен вик.
Уилям се унасяше, но преди да заспи, през главата му мина една последна ужасяваща мисъл.
„Как ще се измъкна жив оттук, по дяволите?“
ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ
Вторник, 5 януари, 09:30
Специален агент Джон-Пол Демонако бавно крачеше по обления в бяла светлина коридор, като внимаваше да не настъпва чувалите с трупове.
Беше девет и половина сутринта, 5 януари, и Демонако току-що бе пристигнал на Северен Феърфакс Драйв 3701 по заповед на самия директор на ФБР.
Също като останалата част от света, той не знаеше нищо за нападението в УСВП. Бе му известно само, че в 03:30 един адмирал се е обадил на директора от Овалния кабинет и го е помолил колкото може по-бързо да прати най-добрия си специалист по контратерористични операции на Феърфакс Драйв.
Най-добрият му специалист беше Джон-Пол Демонако.
Той бе на петдесет и две, разведен и с малко шкембе. Кестенявата му коса оредяваше и носеше очила с рогови рамки. Смачканият му сив полиестерен костюм беше купен от „Дж. С. Пени“10 през 1994-та за сто долара, а вратовръзката на Версаче — за триста долара, при това едва миналата година. Получи я за рождения си ден от най-малката си дъщеря — явно бе модерна.
Въпреки лошия си вкус, Демонако бе главен специален агент и ръководеше контратерористичния отдел на ФБР — пост, който заемаше вече четвърта година, главно защото знаеше за американския тероризъм повече от всеки друг.
Докато вървеше по коридора, Демонако видя на пода още един чувал. На стената над него имаше кърваво петно. Той прибави и този труп към сметката. Вече ставаха десет.
Какво се беше случило тук?
Той зави зад ъгъла и се озова пред малка група хора, застанали на входа на лабораторията в дъното на коридора.
Повечето от присъстващите, видя агентът, носеха съвършено колосани тъмносини флотски униформи.
Към него се приближи двадесетина годишен лейтенант.
— Специален агент Демонако?
В отговор той показа служебната си карта.
— Насам, моля. Капитан-лейтенант Мичъл ви очаква.
Младият лейтенант го въведе в лабораторията. Когато влезе, Демонако мислено отбеляза монтираните на стените камери, дебелите хидравлични врати и електронните ключалки.
Господи, това си беше истинска гробница.
— Специален агент Демонако? — попита иззад него мъжки глас. Той се обърна и видя красив офицер на около тридесет и пет години, висок, със сини очи и къса пясъчноруса коса. Сякаш направо слязъл от наборните плакати на флота, и кой знае защо му се стори странно познат.
— Да, аз съм Демонако.
— Капитан-лейтенант Том Мичъл. Криминална следствена служба на военноморския флот.
КСС на ВМФ, помисли си агентът. Интересно.
Когато пристигна на Феърфакс Драйв, той не обърна никакво внимание на патрулите от флота, които пазеха на входа. Въоръжените сили често охраняваха някои федерални сгради във Вашингтон. Например охраната на Форт Мийд, централата на У НС11, бе поверена на армията, а тази на Белия дом — на морската пехота. Нямаше да се изненада, ако УСВП се пазеше от флота. Което би могло да обясни флотските униформи.
Но не. Присъствието на КСС означаваше нещо съвсем друго. Нещо, което надхвърляше обикновените проблеми с охраната на федерална сграда. Нещо вътрешно…